|
Новоизбраният президент, ултраконсерваторът Махмуд Ахмадинеджат, е непоколебим в решението Иран да продължи да развива ядрената си програма. Би било повърхностно, ако обясним промяната в иранската позиция само и единствено с избора на новия президент. Той обяви официално пред ООН, че Иран няма да се откаже от ядрените си разработки, но изрази готовност да даде гаранции, че обогатеният уран няма да бъде използван за военни цели. Ако обаче "иранското досие" се прехвърли в Съвета за сигурност на ООН, както настояваха САЩ и Брюксел, Иран заплаши да се оттегли от Договора за неразпространение на ядрено оръжие. Това означава, че наследниците на персите ще ревизират досегашните си намерения по отношение на ядрената си програма и е възможно да използват потенциала й за военни цели. Освен това Ахмадинеджат заяви готовност Иран да предаде досегашния си ядрен опит и на други ислямски страни.
Подобна амбиция не изненадва предвид геополитическите реалности в региона. Персийската държава, изповядваща шиитското направление в исляма, е заобиколена от исторически традиционните си врагове - арабски държави, изповядващи сунизма, от една страна, и сунитска Турция, от друга. Обстановката в района се обременява допълнително от ядрения потенциал, с който разполагат Пакистан, Индия, Израел, Русия и Китай - държави, намиращи се в опасна близост с Иран. От друга страна, притежаването на ядрено оръжие би играло ролята на въздържащ фактор спрямо американските амбиции за отстраняване на режима на аятоласите. Ако пък приемем за вярна официалната позиция на Техеран за мирното предназначение на ядрената им програма, ще установим, че необходимостта от нея е мотивирана от сериозни икономически интереси. Изграждането на атомни електроцентрали ще бъде изключително силен тласък за иранската икономика, тъй като Иран ще насочи петролния си капацитет основно към външните пазари. Това ще превърне Техеран освен в религиозно-политическа сила и в икономически могъщ играч в света.
На какво се дължи дързостта на аятоласите? Отношението на иранския режим спрямо ядрената програма се оказа пряка функция от обстановката в Ирак. За всички е ясно, че САЩ не са в състояние да открият нов военен фронт поради максималната си ангажираност в Ирак и Афганистан. По правило военните кампании срещу мюсюлмански страни (без значение дали са петролни износителки или не) водят до покачване цените на черното злато. Войната в Ирак обаче носи на техния източен съсед, който е четвъртият по големина износител на петрол в света, не само финансови дивиденти. Иранските аятоласи имат силно влияние сред иркаските шиити. Последните пък са най-важната опора на американците в Ирак. Вашингтон е наясно, че Иран е в състояние да използва лостовете си за влияние сред шиитската общност в Ирак и така САЩ да загубят моралната и логистичната подкрепа, която им оказват иракските шиити за момента.
От друга страна, Техеран черпи допълнително самочувствие и от подкрепата на Русия и Китай. Официално Москва изрази настояването си иранската ядрена програма да ограничи обогатяването на уран само за нуждите на атомната си енергетика. Това обаче не променя факта, че между Москва и Техеран съществуват договори за ядрено сътрудничество на стойност десетки милиарди долари.
Във Вашингтон президентът Путин не подкрепи идеята "иранското досие" да се прехвърли на Съвета за сигурност на ООН въпреки твърдите настоявания на САЩ и ЕС. Русия и Китай са убедени, че въпросът с иранската ядрена програма може да бъде разрешен в рамките на МААЕ, без да се стига до намесата на ООН.
Какви са перспективите пред Вашингтон и Брюксел?
Държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс направи изявление, което беше знаково за настъпилата промяна в американския политически курс спрямо иранските ядрени амбиции. Райс заяви, че иранците имат пълно право да разработват ядрена програма за граждански цели. От самото начало Вашингтон яростно се противопоставяше на иранските ядрени разработки. Иран заема челна позиция в черния списък на американския Конгрес с държавите, спонсориращи тероризма. В допълнение на това с географското си положение Иран нарушава монолитността на стратегическия блок от държави с проамериканска ориентация в региона - Саудитска Арабия, Кувейт, Турция, Пакистан. Белият дом на няколко пъти намекна за готовността си да използва сила срещу иранците, ако те не преустановят ядрената си програма. С началото на войната в Ирак обаче заплахите с военни удари срещу Иран постепенно затихнаха.
При така създалите се обстоятелства тихата дипломация на "европейската тройка" се оказва единствено възможен вариант за сдържане на Иран. В духа на традиционната европейска диалогичност Великобритания, Франция и Германия започнаха изтощителни преговори с Техеран. С предприемането на този курс, европейската дипломация за пореден път доказа своята далновидност и стратегически усет. Увеличаването на броя на държавите, разполагащи с ядрен арсенал по правило е в разрез с европейското разбиране за геополитическо равновесие и стабилност. Реакцията се засилва още повече, когато атомното оръжие е в ръцете на непредвидим и тоталитарен режим - като този на аятоласите в Иран. Но ЕС категорично се обяви срещу евентуални военни санкции спрямо Иран. Тази реакция е напълно разумна, като се има предвид, че географски Иран се намира в непосредствена близост до най-големите петролни залежи на планетата. В отговора си на евентуална военна провокация Иран ще застраши сигурността на петролните полета, което от военна гледна точка не е трудно постижимо.
Защо обаче настояването на САЩ и ЕС иранският въпрос да се отнесе до Съвета за сигурност на ООН не се реализира?
Причините са няколко. Първата от тях е, че Русия и Китай щяха да използват правото си на вето срещу резолюция. Такъв развой на събитията силно би накърнил авторитета на САЩ и ЕС. Освен това вратата за преговори с Иран щеше да бъде безвъзвратно затворена, а досегашните дипломатически усилия - обезсмислени. Ако пък беше одобрено решение за налагането на петролно ембарго върху Иран, имаше голяма вероятност подобни мерки да имат обратен на желания ефект. Китайската икономика е сред основните потребители на иранския петрол. Реакцията на Пекин ще бъде изключително остра. Но по-важното е, че отстраняването на Иран от международните нефтени пазари ще доведе до ново сериозно покачване на цените на петрола. В същото време последиците за Иран от евентуално петролно ембарго далеч няма да са същите като в аналогичния случай с Ирак. Държавата ще е в състояние да издържи дълготраен икономически натиск.
