Каботажно плаване ще рече продължително крайбрежно плаване с неголям плавателен съд. В случая го правим с 10-12 местна понтонна лодка - българско производство, с преносим двигател.

Започваме от Уранополи - началния пункт на морското пътешествие. Това е в самото начало, най-тясната част на Атонския полуостров (Света гора). Тъй като нямаме разрешение за посещение на Монашеската република, предстои ни плаване край западния бряг на полуострова с надеждата да видим колкото се може повече от тайните на това свято място. Скришом се надяваме, че ще можем да стъпим поне за няколко минути на Светата земя.

И ето, че най-после сме на вода. Бавно от югоизток изплува



внушителен връх, който приковава погледите



- връх Атон. С правилната си пирамидална форма, с островърхия си скалист купол, забоден в синевата на южното небе, този връх е пленителен. Вече мечтаем да стъпим на него, макар отлично да разбираме, че поне засега е невъзможно.

Вълнението лека-полека ни обзема. Навлизаме в пределите, макар и морски, на Монашеската република. Света гора започва да повдига полека завесата помежду ни. Малко по-напред, на самия бряг, вече различаваме някакво подобие на обител. Приближавайки, се питаме за предназначението на запустелите постройки с висока каменна кула в средата. На пристана стои човек в цивилно облекло и ни наблюдава с любопитство. Приближаваме. Оказва се пристанището на българския манастир Зограф, отстоящ на 3-4 км навътре в сушата.

След около петнайсетина минути вече забелязваме очертанията на



първия манастир по пътя ни - Дохиариу.



Впечатляват ни размерите на манастирския комплекс. Доста по-внушителен е и от най-големите по нашите земи, а този съвсем не е от първенците на полуострова. Кулата, подобно на Хрельовата в Рилската обител, стърчи високо над останалите постройки и придава, не без основание, крепостен вид на комплекса. Видът на манастира, колкото и внушителен да е, дава да се разбере, че отдавна са минали времената на разцвет за обитателите му, както впрочем и за повечето от останалите манастири.

Ето я и грандиозната руска обител Свети Панталеймон, рязко открояваща се, както по размерите си, така и по типичната си архитектура. Островърхите кубета се оглеждат в кристалната синева на водата. Сравнително големият пристан предполага доста оживени контакти с външния свят. Това, както и фактът, че е населяван от сродни славянски души, ни навежда на мисълта да си опитаме късмета именно тук - да разгледаме отблизо. Приближаваме пристана и точно се суетим как да се примолим на двамата монаси, дремещи на една скамейка пред манастирските порти, когато единият от тях доста енергично се размърдва. От



размахания над главата му кривак



бързо ни става ясно, че няма да ни разрешат да стъпим на брега.

Наближаваме главното пристанище на монашеската република - Дафни, а според картата трябваше да видим още един манастир. Къде ли остана? Взираме се напред и встрани - нищо. Все пак някой се сеща да се обърне назад и "беглецът" е разкрит. Зад малкия нос, югоизточно от Свети Панталеймон, но не на самия бряг, а на около 300 метра по-високо, върху равна площадка на гористия склон, се е приютил Ксиропотаму. Сравнително по-малък от другите, той прилича на самотна, непристъпна крепост, забравена от околния свят.

Минаваме на почетно разстояние от Дафни и започваме да заобикаляме големия нос, затварящ залива, в който до момента плавахме. Върхът на Атон се скрива, за да се покаже след малко в цялото си величие, току пред нас, сякаш изплувал от дълбините на морето, мамещ и недостижим.

Малко след носа



търсим поредния манастир - Симонос Петрос



над брега. И го откриваме. На около 300 метра над морето, кацнал сред скалист и обрасъл стръмен склон, той представлява внушителна гледка.

За малко да налетим на подводни камъни. Улисани в панорамата, не забелязваме, че прозрачната синева на водата е потъмняла. Вперваме погледи в подводния риф, намаляме до минимум скоростта и така се провираме между дебнещите скали.

Приближаваме внимателно поредния манастир - Григориу, разположен на брега, в дъното на живописно заливче, на фона на настръхналия Атон. Внимателно питаме задалия се монах дали може да си налеем прясна вода в специално изпразнената за целта туба. За наша радост монахът не само ни разрешава, а и ни кани всички да слезем на брега. Втора покана не чакаме. Старата белокаменна чешма с няколко чучура е на десетина метра от масивната манастирска порта. За наш късмет портата е пооткрехната и ние



хвърляме набързо по един любопитен поглед



към вътрешността на светата обител.

Широката 3-4 метра калдъръмена алея вътре прераства в площадче - манастирския двор. В далечния десен ъгъл се е сгушила църквата. Не че е малка, но постройките около нея просто я смазват. Много ни се иска да прекрачим границата на благоприличието и да се озовем в този тайнствен, ухаещ на тамян и бръшлян свят. Уви - спазваме правилата (в случая и закона) и се задоволяваме само с няколко кадъра.

Благодарим сърдечно на добрия монах и, всеки с по едно "хаджи" пред името си, продължаваме. Колкото и да не ни се разделя с Атон, все пак и това трябва да стане. Чакат ни 30 километра плаване през на залива между полуостровите Света гора и Ситония.





Текстове за снимки.



1. На хоризонта се появява връх Атон.



2. Руският Свети Панталеймон е огромен и недостъпен за обикновените хора.



3. Гръцката обител Свети Грегориу се издига на самия каменист бряг.



4. Връх Атон и манастирите в подножието му са прекрасна гледка откъм морето.



5. Манастирът Симон-Петър е разположен терасовидно по склона.