:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 430,259,719
Активни 81
Страници 5,503
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

Вътрешeн дом

Калин Донков
В детството ми състрадателни съседки от Горни Плевен обичаха да ме питат:

- За какво работи татко ти, момченце?

- За да си купим къща с балкон! - победно отвръщах аз, горд, че си знам урока.

Съседките тъжно кимаха. Този балкон ги разстройваше. Знаеха, че изгниваме от влагата в мазето на Йордан Гайдара и че майка ми сутрин изхвърля голите охлюви, отлепени от стените. Балконът бе венец на всичките ми въжделения и още мога да ви изброя и обрисувам балконите на отдавна изчезнали къщи по пътя до старото училище "Васил Левски". Някои от тези къщи и балкони са останали само в паметта ми.

Докато мечтата е детска, тя е светла и още оптимистична. Мръсното е, когато мечтанието се затегне, проточи се и се рутинира. И ако нямаш вдъхновение за нещо по-вълнуващо, налага се това мечтание да го поддържаш, кръвта му да раздвижваш, перчема му да разрошваш, чаровете му някак да освежаваш...

Сънувах какъв да е дом и животът ме наказа с панелен коптор в ямите и калищата на далечния квартал. После връз балкона ми някакви юнаци си построиха палат, а пианото на съветската гражданка над главата ми десетилетия не ми позволяваше да забравя за ръката на великите сили.

Идеите ми за избавление не са били извън повеите на времето. Когато бедните интелектуалци обикаляха опустяващите села и потягаха коленичилите от старост и самота къщи, дълго държах във въображението си ниска каменна постройка - прихлупена, чиста, преметена, само с легло и огнище. Вярвах, че ще я намеря, ще занеса там плочите и касетите си и ще ги слушам в есенните нощи, облагородени от акустиката на празния дом под тъмните замислени дървета.

Точно знаех как изглежда това, неведнъж бях се доближавал до него в приказната къща на Виктор Коев в една махала край Елена или в суровото убежище на Екатерина Йосифова над водопада Скакавица.

Бях пребивавал там - и неведнъж.

И неведнъж бях там щастлив.

Но моята къща бездруго щеше да е нещо различно. Само дето не можех да я намеря. Омръзна ми да обикалям и дадох обявление: "Купувам просторна ниска къща в стара ябълкова градина". От редакцията спряха обявлението и се обадиха (ох, тези редакции!) в милицията. Сторило им се подозрително, напомняло им "Продава се славянски шкаф"...

С милиция прогоних този сън...

А може и да беше нормално, дето вечно се натъквахме на нещо непреодолимо. Мечтата и действителността просто бяха несъвместими. Доколкото първата по принцип беше бягство от втората. А бягството от действителността десетилетия беше непростим грях или, да речем, нарушение. И излиза, че сме мечтали... в нарушение. Даже е обидно, като помислиш какво толкова сме мечтали, кое е било онова, непостижимото, неуловимото, неизразимото, дето ни е залъгвало и отвличало. Но какво пък, щом въпросната действителност, от която тъй позорно гледахме да изкръшкаме, предлагаше предимно бездомие, едропанелие и съветски гражданки.

В края на краищата, загубих вкус към призраци с понятни очертания. Като си помисля колко такива съм пуснал от бутилките...(И като си спомня само от какви бутилки!) Остана ми, обаче, едно желание - силно, като че ли е последно. Сам да построя дом.

Не с пари - с ръцете си.

За което (гарантирам!) не съм годен.

Но това не ми пречи в автобуса, в метрото или дори в кръчмата да си представям как дялам груба, ухаеща греда за покрива или тежък камък за входния праг. И когато нещо ме откъсне от работата, запомням докъде съм стигнал, та утре да я продължа.

Обикнах да съзерцавам труда на строителите. Хипнотизират ме филмите за всякакви архитектурни умения. Престанах да изпитвам почит към племена без майсторство и без традиция. Понякога паметта ми поднася неизвестно къде съзрени и неразгледани (тогава) детайли от зидове, от арки и стъклописи. Намирам упование в това, че нещо остава, дори когато народите изтекат в неизвестна посока. (Виждал съм такива градове - божествени и пусти.) Култът към съграденото бе тъй неподходящ за времето на живота ми, че още не разбирам как ме подчини. Продължавам този вътрешен строеж бавно, без пусков срок, но завинаги. Времето ми няма да го прекъсне, няма да останат купища тухли или зарязан бетонен скелет след мен. Този дом е винаги в мен. А и обратното - аз в него.

Щастлив съм, защото никога няма да започна този дом.

Няма да го завърша.

Няма да го притежавам.

Няма да го загубя.

Ще се трудя в душата си и ще бъда свободен.

И пак ще искам да се подслоня в пространството...



P.S. Под този текст съм драснал датата 7/8 ноември 1989. Той е част от ръкопис, останал незавършен и до днес. Става и за документ: какво съм бил тогава, какъв е бил животът около мен. Може би в него се долавя предчувствие за нещо, което всеки момент ще се случи, а може би и не. По-скоро има такова предчувствие и прямота, както и свобода за назоваване на довчера мълчаните болки и несгоди на живота. Опитвам се да открия кое е онова, което се е случило в този четвърт век, та да накърни или да отмени неговото съдържание. Но не откривам, или почти. Не се залъгвам, че това са редове, които надживяват времето си. Просто времето не си е мръднало пръста да ги зачертае. Мечтата остава. Само че се е качила на по-горното небе, където си държа неизпълнимите мечти.
36
6471
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
36
 Видими 
06 Ноември 2014 20:28
Докато мечтата е детска, тя е светла и още оптимистична. Мръсното е, когато мечтанието се затегне, проточи се и се рутинира. И ако нямаш вдъхновение за нещо по-вълнуващо, налага се това мечтание да го поддържаш, кръвта му да раздвижваш, перчема му да разрошваш, чаровете му някак да освежаваш...

И се налагат още куп други работи, които няма да спомена. Хората обаче ги правят. Същите онези хора...с мечтите. С претенциите за мечти, които всъщност са синоним на алчност, тшеславие и обикновена човешка безизходност, глупост по нашенски казано, човешка глупост. Останалото... друг път.
06 Ноември 2014 20:55
То е ясно. В определен момент от живота си всеки мъж копнее да направи и остави нещо. Чудя се дали такъв копнеж спохожда номадите и как те се справят с него. Ако си туарег в палатката си посред Сахара или монголец в юртата си някъде из Гоби ...
06 Ноември 2014 21:35
Спомних си, г-н Донков, онази /може би/ легенда за петте хиляди златни пеперуди, намерени някъде в днешно Перу. Казват, че когато ги пуснеш от ръката си, макар и от злато, те се реели бавно и кацали с изправени крилца.
Тези пеперуди били претопени, за да тръгнат към Европа в компактен вид.

Някой от унищожителите им си заделил 2 или 3.
Поколения наред се избивали роднини и "приятели", но не са намерени...

Мисля, че тази легенда разказва за кражбите на мечти.

"Не бих се разсърдила, ако някой ми открадне мечтата, но бих крещяла, ако ми отнемат възможността да си я сбъдна" си мисля.

Извинете за откровението.

Благодаря!
06 Ноември 2014 22:19
Защо пък, най-лесно се крадат мечти...

Всъщност на това се основава рекламната "индустрия" - продава чалга-мечти.
06 Ноември 2014 22:31
Всъщност на това се основава рекламната "индустрия" - продава чалга-мечти.


"Чалга-мечти"...
Да мечтаеш за балкон някога, да мечтаеш за нормалност през 89-та, да мечтаеш справедливост през 21 век?
Ако ги приемаш като "чалга-мечти" - ок.

А ако спреш да мечтаеш? Какво?
06 Ноември 2014 22:32
Аз като дете си мечтаех да стана лекарка и да открия лекарство, с което да излекувам всички болести.
В по-горна възраст се сетих, че ако не боледувам - няма да си останем с мама вкъщи.
Това леко разколеба мечтата ми.
В пубертета направих първия компромис с мечтата си - трябваше да изключа от списъка с диагнозите ОКГДП.
Това не е болест, а спасението на средношколеца!
След това се започна с разните амеби, жаби, плоски и прешленести червеи - и ми се изпари светлото чувство.

Човек трябва да следва, но и да преценява конструктивно мечтите си, защото ако аз бях станала лекарка две трети от вас нямаше да са живи СЕГА
06 Ноември 2014 22:57
Майсторът си е майстор. Точно такива мечти съм нямал (не че сме имали собствено жилище), но сега се размечтах от името на детето което съм бил - и на мен ми се прииска къща с балкон.

Майсторе
06 Ноември 2014 22:58
Това със сбъднатите мечти е малко афиф. Рекъл го е Валери Петров, "аз мечтах за часовника джобен, днес го имам, но нямам мечта" (не бийте, цитатът е по памет). Сбъднатите мечти са умрели мечти. А така г-н Донков си знае, че някъде има една стара ябълкова градина и в нея стара каменна къща. В тази ябълкова градина зайци не му изгризват дръвчетата, червейчетата не правят ходове в ябълките, клоните не се чупят от снега. Там не се налага да се поправя стария каменен покрив, да се заменят изгнилите греди и да се слагат легени под прокапалите дупки край комина. Мечтата е топла, уютна, ухае на ябълки и мокра пръст, там идват само любими хора и звучи тиха музика. Тя си е там, където й е мястото, тази каменна къщичка, вътре в автора.
Дето е рекла Анна Ахматова,
"Заболеть бы как следует, в жгучем бреду
Повстречаться со всеми опять,
В полном ветра и солнца приморском саду
По широким аллеям гулять.

Даже мертвые нынче согласны прийти,
И изгнанники в доме моем.
Ты ребенка за ручку ко мне приведи,
Так давно я скучаю о нем.

Буду с милыми есть голубой виноград,
Буду пить ледяное вино
И глядеть, как струится седой водопад
На кремнистое влажное дно.

Весна 1922"
06 Ноември 2014 23:14
Щастлив съм, защото никога няма да започна този дом.
-започнат е много отдавна.
Няма да го завърша.
- завършен е.
Няма да го притежавам.
- ваш си е, само ваш.
Няма да го загубя.
- да, никога.
А нима вътрешното е по-малко реално от външното? Или по-малко ценно?
Тъкмо нещата като тоя дом са това, което Ви прави Калин Донков. Като самобитност, като дарование, като личност!
06 Ноември 2014 23:19
Когато една цел се превърне в мечта става лошо.
Много лошо...
06 Ноември 2014 23:36
Избрах си къщичка - ето тази от първата част на "The Devil's Trill":

Натисни тук Първа част

Натисни тук Втора част
06 Ноември 2014 23:51
Мечтая да настъпи Царството на зъл Цар, черен мрачен мизантроп, който да ви смръзне мозъците, да ви смачка илюзиите и да ви отчужди всички жилища, за да построи огромна, невероятно мегаломанска сграда от черен мрамор и лабрадор. И в нея да не живее никой. Шегичка
06 Ноември 2014 23:57
Летя си аз някъде накъм Витоша и внимателно пазя да не закача някой далекопровод. Направо си ме е страх от това да не мина под него и с гръб да го докосна, хем знам, че не е толкова опасно, освен ако не закача едновременно две от жиците. Да, ама пак си страшно.‌Летя си и гледам, срещу мен малко на кестерме идва ДИ...кимвам му и той на мен. Ех, викам си позна ме, ,нали сме от една махала...По-натам срещам бачо Калин. Лети той и все оглежда балконите на едни блокове отстрани. оглежда ги, кимва ми съучастнически и само виждам на устните му нежна ругатня. Доближавам го, а той лети бруст на една страна някак и се върти около една стара ябълкова градина в Изгрева. Казвам някакво извинение, може ли заедно и тръгваме с него пак към Витоша да търсим ябълкова градина, а аз отгоре не мога и да позная кое е ябълка, кое слива...ядосвам е, че не мога да му дам акъл, а само си летим така...към Витоша, където всичките и поли и подполия са приватизирани. Време е за събуждане. Разтривам очички се и ми е хубаво. На двора - борове и под тях купища есенни иглички и шишарки. Ще падне събиране с гребло. Добре, че катеричките помагат и окочанват до край шишарките. Поглеждам тавана - не е прокапал ‌(щото и такива ги имаме). Чака ме работа, а двора - за неделя..
07 Ноември 2014 00:13
Недей бе, Карагьозов, да ни плашкаш ти така нас, изтерзаните душици. Нека ни мачка илюзиите злият цар (те па едни илюзии), но чак апартаментчето да ми вземе - множко ми се вижда. Две стайки, верно, ама кой ти ги дава. Аз викам гарсониерите и двустайните да си останат - като дребна частна собственост. От тристаен обаче нагоре - никаква милост! Да не са се лакомили навремето, тарикати с тарикати!
07 Ноември 2014 00:33
ще ни смръзне кръвчицата този Черен цар - ще ни изхвърли в кофите за боклук...
07 Ноември 2014 02:52
Мечтата остава. Само че се е качила на по-горното небе, където си държа неизпълнимите мечти.


Времето е наше!
07 Ноември 2014 08:11
http://www.youtube.com/watch?v=lTYe9eDqxe8
-
07 Ноември 2014 09:31
07 Ноември 2014 09:55
Избърши сълзите, бай Калине! И вдигни гордо глава! Имам за тебе добра новина! Не си самотен и единствен член в партията на домостроителите! Моя позната от младежките години също описваше с потресаващи подробности своята злощастна орис да спи нощем в куфар насред влажен сутерен, но сега вече е щастлив нотариус-милионер с просторни чертози. Нейният баща беше пламенен защитник на социалистическата законност-прокурор. Съученичка от ученическите ми години (дъщеря на партийна номенклатура от окръжен мащаб), по повод новополучения просторен апартамент, също обясняваше как събирали дъждовната вода с кани и легени в предишната квартира. Колегатата ти Александър Йорданов (не може да не го знаеш; ония, дето от парламентарната трибуна посочи едничкия добър ден в историята на българската демокрация) също има пространно и сълзливо изложение по темата "Моята гарсониера"! Венсеремос!
07 Ноември 2014 15:02
В Уикипедията пише, че Калин Донков е роден през 1941 година в Беглеж и израства в Плевен. Щом детските му години са минали по времето на Втората световна война и първите години след нея, то това си дава своя отпечатък - бедността тогава е била повсеместна. Отдавна наблюдавам, че при хора, които като деца са живяли в мизерни условия, остава един стремеж към собствен дом, все по-голям и все по-хубав, в крайна сметка, ако може да е къща-палат в Бояна или Драгалевци. Това преди 1989-та беше в варианта къща с градина на село, а след 1989-та вече зависи най-вече от парите. Панелката в Младост 2 в София не беше лоша, а сравнена с онова мазе в Плевен си е била направо палат, но .... апетита идва с яденето. Калищата ...ами навсякъде където се строи са калища, но Младост 2 много бързо се отърва от калищата и имаше един от най-редовните автобуси тогава в София - 306 на 2 минути сутрин и вечер и за 15 минути си от Младост 2 до Ректората. Но пуста фикс-идея за собствен дом с балкон те кара да недоволстваш и да искаш още и още.
07 Ноември 2014 16:51
Зимна къща

Ако в чая въздъхнат горчиви треви
И потръпне червената риза на клена,
Иде време за горест, иде мраз несъмнено,
А сърцето на лятото още кърви.
По кръга на студените мокри скали
Гъвкав размисъл слиза жадуван, очакван
И ръцете му нежни свършват с нокти на дракон,
А сърцето на лятото още гори.
С изяснени във мъчна усмивка черти
Всеки стъкмя огнище, потърсва кибрита,
Синьо светва слана, скрежът влиза в горите,
А сърцето на лятото още тупти.
На мъглите през мрачното млечно море
Завърни се от някъде, излъжи ме навеки
И ябълка матова донеси от далеко
И сърцето на лятото няма да спре.
Калин Донков

Натисни тук
07 Ноември 2014 18:47
АТАНАС ДАЛЧЕВ

КЪЩАТА

Сам дяволът я сякаш дал под наем,

но неизвестно кой е наемателят.

Затворена е всякога вратата

а мракът спи и през деня във стаите.



Дъждът гризе мазилката и бяга

през счупените водостоци от олово

и като пот по челото на болен

по сивите стени избива влага.



И снощи (ти видя ли от прозореца?),

когато писна ненадеен вятър,

разтвори се, затвори се вратата,

завиха нощни кучета на двора



и черна сянка, дълга като копие,

разчупи се на каменните стълби

и аз видях, и аз познах там мъртвия,

когото преди девет дни заровиха.



1925 г.

07 Ноември 2014 18:50
АТАНАС ДАЛЧЕВ

НА ЕДИН ПРИЯТЕЛ



Ти, казваш, купил си една от тия къщи,

напуснати от жителите им на село,

и отсега ще можеш да твориш спокойно,

далече от града и суетите градски.



Учудвам се, приятелю, на твойта грешка:

ти с твойта съвест там покой не ще намериш.

Обезлюдените места са неспокойни,

със призраци е пълна всяка стара къща.



Прпуквали, разправяш, дървените стълби,

припукват не от дървояди, а от стъпки

и туй, що мислиш вой на вятъра в комина,

е плач отчаян на души осиротели.



И скоро в някоя от твойте дълги нощи,

предчувствам, ти ще ги видиш как се връщат

през двора опустял под месечина пълна

в заграбената им от тебе родна къща.



1976 г.

07 Ноември 2014 19:23
в заграбената им от тебе родна къща.

Защо "заграбената"? Ами ако е "спасената"? Тогава с кожата си усещаш как някой те потупва по рамото задето сваляш осемнайстия слой боя от старите прозорци, или отиваш през девет гори в десета за едно парче стъкло десет на трийсет сантиметра за поправка на един витраж, или разковаваш три нива под да стигнеш до оригиналните дъски, които са покрити с линолеум с рисунка на дърво. Или някой ти подава невидима ръка докато се катериш по купчина отломки, за да стигнеш до ей онази бронзова решетчица, защото тези решетчици вече не ги леят от столетие, а ти липсва една. Усещаш, как някой те придържа на най-горното стъпало на стълбата, докато закачаш онзи абажур, който е дошъл от другия край на страната за комплект на първия, към който те е дръпнало нещо за ръкава в един прашлясал боклукчарник с гордото име "Антиквариат". Усещаш го като наметало-невидимка, докато коленичиш в дъжда пред изхвърлена врата, чийто механизъм за затваряне е уникален, и си трошиш ноктите да го свалиш преди да са довтасали градските служби по чистотата. Разбира се, че пропукват стълбите, как иначе ще ти напомнят, че си забравил мазането с ленено масло! С къщите е като с пеенето, или сте в синхрон, или се получават кошмари!
07 Ноември 2014 19:34
Разбира се, че пропукват стълбите, как иначе ще ти напомнят, че си забравил мазането с ленено масло!


Всичко това правено ли е или ти е само мечта? Щото, ако е правено, шапка свалям. Аз също мечтая да купя една къща, рушаща се в момента, но е в "Борово" София. Искат и 350 000 евро и...не е реалистично просто.
07 Ноември 2014 20:15
Каква мечта, жива реалност! Освен това познавам още легион башка луди - кои лично, кои писмовно, кои само по описание. За мой късмет, в тукашните наши ширини има всичко, за което човек може да мечтае при реставрация и ремонт, включително колеги по откачане. Имам личен познат, който вдигна кмета посред нощ да ходят на сметището, където някой метнал един от детайлите на къща, която е записана в "мемориалния" фонд. Понеже къщата е част от "роу хауз", една до друга са четири такива, а във втората собственикът нещо не щял да ремонтира, та свалил стрехата. Понеже стрехата е същата като на останалите три, този познат ми образ безподобен не само я донесе обратно от сметището, но и накара собственика да я върне на място. Щото било като да извадиш на улицата предния ляв зъб.
Ако ти кажа, че в дамската чанта имам винаги рулетка и отвертка, какво ще си помислиш за мен?
Стискам ти палци за къщата. Дано дойде разум в главите на сегашните собственици преди да се разпадне съвсем колибката, че като кучето на нивата е много недостойна позиция.
07 Ноември 2014 20:29
Сегашните собственици нямат пари да я поддържат; лошото е, че който я купи ще я бастиса и ще ми направи блок пред прозорците на жилището. Скапаняци.
07 Ноември 2014 20:32
Сегашните собственици нямат пари да я поддържат; лошото е, че който я купи ще я бастиса и ще ми направи блок пред прозорците на жилището. Скапаняци.

Жалко. Старите къщи си имат душа и трябва вече съвсем да няма надежда, че да я бутне човек. Или сърце да няма, това май по-често се случва.
07 Ноември 2014 20:33
Айде да дам 350 000 или да сваля до 300 000 евро и да задлъжнея, което никога не ми се е случвало, защото мразя кредита, ми то още 200 000 лв. ще идат за укрепване, двор, покрив, дострояване, а искам и параклисче православно да си направя в двора и да пускам по празници хора и свещеник в него. Па не съм ни политик, ни бандит - откъде такива свободни пари да свърта.

ТА ПО-ДОБРЕ ЖЕЛЕЗНИЯТ ЦАР ДА ИЗПОМАЧКА ВСИЧКИ ЧАСТНИ ИМОТИ И НА ВСИЧ(КИ ДА ИМ Е ЗЛЕ!
07 Ноември 2014 20:42
Абе то да ти кажа, тази къща е МНОГО хубава - съвсем не случайно съм се насочил натам. С камина, със стъклописи, с керамични печки, свързани с камината - немски инжинери са ги правили и страхотна суха изба - мазе; 500 квадрата разгърната площ е къщата. Обаче тя е строена от български евреи (дано не разкрия самоличност с тая история) и след 9. септ. те там си тръгват за Израел и това е няколко месеца преди обмяната на парите. Купува я един информиран млад другар партизанин, плаща им, но те не знаят, че парите се обменят. После еврейката го проклинала с някакви си техни клетви с равини и пр. Човекът бая неприятности си имаше - не стигна и 60 години възраст и си замина.
07 Ноември 2014 20:59
Стига си проклинал и ти като черна врачка, ами се хващай за работа! Веднъж като я почнеш, все ще я свършиш. Е, може да са години, ама пък какво забавление ще бъде! Хвърли едно око на http://www.houzz.com, ще се смаеш колко много сме такива чалнати!
Наскоро и аз свалих шапка на една мила дама - със съпруга й ремонтирали една достолепна стара къща, в която имало витраж с различни пресовани стъкла. И някой да седне да го замаже с блажна боя. Няколко пъти! А витражът е вграден в тавана така, че не може да се свали, без да се разруши! Дошли няколко реставратора, поклатили глави и назовали някакви умопомрачителни суми, при това без гаранция, че няма да се срути после. Та дамата си купила скеле, и всяка свободна минута два месеца - лежейки на гръб - с четка за зъби - го чистила до последната люспа боя! Докато има такива хора, старите къщи имат шанс.
07 Ноември 2014 21:04
Стига си проклинал и ти като черна врачка, ами се хващай за работа!


, ама аз съм комуняга, работата бяга от мен . Ще чакам нещо наготово, а и един пирон сам няма да забия, майстори ще наемам за всичко и то чрез приятел дето три къщи построи сам, защото му иде отръки. Но такива пари готови нямам и, ако не ми паднат отгоре, ще я зачеркна тая мечта. Без съжаление.
07 Ноември 2014 21:21
А за прокобата майстор да ти влезне в къщата чувал ли си?
07 Ноември 2014 21:33
Е, ял съм я тази попара не един път.
11 Ноември 2014 08:49
Толкова години мечтите са подхранвани, можеха да се осъществят поне в Беглеж има толкова празни къщи.....
13 Ноември 2014 09:16
Прав е да е тъжен градският, човек ако не построи къща, не отгледа дете и не засади орех за какво е живял??
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД