В детството ми състрадателни съседки от Горни Плевен обичаха да ме питат:

- За какво работи татко ти, момченце?

- За да си купим къща с балкон! - победно отвръщах аз, горд, че си знам урока.

Съседките тъжно кимаха. Този балкон ги разстройваше. Знаеха, че изгниваме от влагата в мазето на Йордан Гайдара и че майка ми сутрин изхвърля голите охлюви, отлепени от стените. Балконът бе венец на всичките ми въжделения и още мога да ви изброя и обрисувам балконите на отдавна изчезнали къщи по пътя до старото училище "Васил Левски". Някои от тези къщи и балкони са останали само в паметта ми.

Докато мечтата е детска, тя е светла и още оптимистична. Мръсното е, когато мечтанието се затегне, проточи се и се рутинира. И ако нямаш вдъхновение за нещо по-вълнуващо, налага се това мечтание да го поддържаш, кръвта му да раздвижваш, перчема му да разрошваш, чаровете му някак да освежаваш...

Сънувах какъв да е дом и животът ме наказа с панелен коптор в ямите и калищата на далечния квартал. После връз балкона ми някакви юнаци си построиха палат, а пианото на съветската гражданка над главата ми десетилетия не ми позволяваше да забравя за ръката на великите сили.

Идеите ми за избавление не са били извън повеите на времето. Когато бедните интелектуалци обикаляха опустяващите села и потягаха коленичилите от старост и самота къщи, дълго държах във въображението си ниска каменна постройка - прихлупена, чиста, преметена, само с легло и огнище. Вярвах, че ще я намеря, ще занеса там плочите и касетите си и ще ги слушам в есенните нощи, облагородени от акустиката на празния дом под тъмните замислени дървета.

Точно знаех как изглежда това, неведнъж бях се доближавал до него в приказната къща на Виктор Коев в една махала край Елена или в суровото убежище на Екатерина Йосифова над водопада Скакавица.

Бях пребивавал там - и неведнъж.

И неведнъж бях там щастлив.

Но моята къща бездруго щеше да е нещо различно. Само дето не можех да я намеря. Омръзна ми да обикалям и дадох обявление: "Купувам просторна ниска къща в стара ябълкова градина". От редакцията спряха обявлението и се обадиха (ох, тези редакции!) в милицията. Сторило им се подозрително, напомняло им "Продава се славянски шкаф"...

С милиция прогоних този сън...

А може и да беше нормално, дето вечно се натъквахме на нещо непреодолимо. Мечтата и действителността просто бяха несъвместими. Доколкото първата по принцип беше бягство от втората. А бягството от действителността десетилетия беше непростим грях или, да речем, нарушение. И излиза, че сме мечтали... в нарушение. Даже е обидно, като помислиш какво толкова сме мечтали, кое е било онова, непостижимото, неуловимото, неизразимото, дето ни е залъгвало и отвличало. Но какво пък, щом въпросната действителност, от която тъй позорно гледахме да изкръшкаме, предлагаше предимно бездомие, едропанелие и съветски гражданки.

В края на краищата, загубих вкус към призраци с понятни очертания. Като си помисля колко такива съм пуснал от бутилките...(И като си спомня само от какви бутилки!) Остана ми, обаче, едно желание - силно, като че ли е последно. Сам да построя дом.

Не с пари - с ръцете си.

За което (гарантирам!) не съм годен.

Но това не ми пречи в автобуса, в метрото или дори в кръчмата да си представям как дялам груба, ухаеща греда за покрива или тежък камък за входния праг. И когато нещо ме откъсне от работата, запомням докъде съм стигнал, та утре да я продължа.

Обикнах да съзерцавам труда на строителите. Хипнотизират ме филмите за всякакви архитектурни умения. Престанах да изпитвам почит към племена без майсторство и без традиция. Понякога паметта ми поднася неизвестно къде съзрени и неразгледани (тогава) детайли от зидове, от арки и стъклописи. Намирам упование в това, че нещо остава, дори когато народите изтекат в неизвестна посока. (Виждал съм такива градове - божествени и пусти.) Култът към съграденото бе тъй неподходящ за времето на живота ми, че още не разбирам как ме подчини. Продължавам този вътрешен строеж бавно, без пусков срок, но завинаги. Времето ми няма да го прекъсне, няма да останат купища тухли или зарязан бетонен скелет след мен. Този дом е винаги в мен. А и обратното - аз в него.

Щастлив съм, защото никога няма да започна този дом.

Няма да го завърша.

Няма да го притежавам.

Няма да го загубя.

Ще се трудя в душата си и ще бъда свободен.

И пак ще искам да се подслоня в пространството...



P.S. Под този текст съм драснал датата 7/8 ноември 1989. Той е част от ръкопис, останал незавършен и до днес. Става и за документ: какво съм бил тогава, какъв е бил животът около мен. Може би в него се долавя предчувствие за нещо, което всеки момент ще се случи, а може би и не. По-скоро има такова предчувствие и прямота, както и свобода за назоваване на довчера мълчаните болки и несгоди на живота. Опитвам се да открия кое е онова, което се е случило в този четвърт век, та да накърни или да отмени неговото съдържание. Но не откривам, или почти. Не се залъгвам, че това са редове, които надживяват времето си. Просто времето не си е мръднало пръста да ги зачертае. Мечтата остава. Само че се е качила на по-горното небе, където си държа неизпълнимите мечти.