Има три изречения, които може би изразяват най-добре надеждите, страховете и разочарованията по пътя, по който страните от бившия Източен блок тръгнаха преди 25 години: първото изречение е цитат от първия президент на Чехословакия Томаш Масарик: "О, народе, твоето правителство се върна отново при теб". Второто изречение е казано от полския дисидент и публицист Адам Михник и гласи: "Най-лошото на комунизма е онова, което идва след него", а третото може да се прочете в наскоро отпечатаната книга на бившия чешки президент Вацлав Клаус: "Искахме нещо повече от пълни супермаркети".

Две години след началото на прехода едно старо и очукано БМВ все още будеше истинско възхищение и прикрита завист в морето от шкоди, лади и трабанти. Днес в същата тази част на Европа блестящите нови лимузини са обичайна гледка, а все повече семейства от новата средна класа си позволяват втора, дори трета семейна кола. Очевидно Михник се е лъгал: преходът от планова към пазарна икономика може и да е бил болезнен, но той донесе успех по-бързо от очакваното.

Днес почти никой не си спомня вече за това колко негативни емоции предизвикваше дори



самото споменаване на формулата "шокова терапия",



въведена от Лешек Балцерович. Носителят на Нобелова награда Джоузеф Стиглиц твърдеше през 2002 година, че плавният преход е по-малко болезнен, а в дългосрочен план той създава повече стабилност и по-висок растеж. В публикуваното в списание Foreign Affairs проучване на харвардския икономист Андрей Шлайфер и политолога Даниел Трейзман обаче се казва, че "бързите и дълбоки реформи не са по-болезнени". Учените отбелязват също, че животът в страните от бившия Източен блок се е подобрил "драматично", а гражданите там водят "по-богат, по-дълъг и по-щастлив живот".

Понятието "реформи" обаче е подвеждащо, поне по отношение на най-успешните посткомунистически държави в Европа - Чешката република, Словакия, Полша, Унгария и трите прибалтийски държави. Това, което се случи в тях през 90-те години на миналия век, на практика сложи край на колебливите реформи с пазарни елементи, с които комунистическите държави се опитваха още от края на 60-те години да спрат упадъка на социализма. Вацлав Клаус, Лешек Балцерович и бившият естонски премиер Март Лаар предприеха нещо много по-смело - те имаха куража да скочат в "ледено студените води на егоистичния интерес", както го беше формулирал Карл Маркс в своя "Комунистически манифест". Освобождаването от държавните окови даде тласък за бързото наваксване на изоставането спрямо Запада, което изненада дори най-големите оптимисти. Далеч по-лоши бяха резултатите в страните, решили да извършват постепенен преход като Румъния, България и бившите югославски републики. Свръхрегулираните и уж социално защитени реформи в Словения и Хърватия например ги доведоха до ръба на неплатежоспособността.



Ерозия на политическата среда



Но взирането в процентите на икономическия прираст и в търговските баланси накара някои да пропуснат негативните тенденции, които ясно се очертават в Източна Европа от 2008/2009 насам. В Унгария може и да изглежда, че премиерът Виктор Орбан води страната си по пътя на либералната демокрация. В действителност неговият режим носи политическите белези на една плебисцитна диктатура, а икономическият му модел представлява вид държавен капитализъм, ориентиран по примера на Китай, Русия и Турция.

Преди година новооснованата Партия на "недоволните граждани" (АНО) на словашкия милиардер Андрей Бабиш успя да стане втора политическа сила на парламентарните избори в Чехия. През май тя спечели и европейските избори, а след успеха си на местните избори през октомври тази година успя да превземе и кметствата на големите градове на страната. Така в Чехия се разпадна традиционният политически спектър, а консервативните партии днес изглеждат напълно маргинализирани. В Словакия пък групировката "Пента" на милиардера Ярослав Хашак дори не излиза на открита политическа борба, а предпочита да дърпа конците на правителството задкулисно.

От дълго време насам в Централна и Източна Европа тече пълзяща олигархизация. Тя е резултат от прекалено тесните връзки между правителства, партии и ограничен кръг бизнесмени, които успяха да натрупат гигантски състояния в хода на партийно направляваната приватизация. Многобройните корупционни скандали от последните десетина години показаха бързата идеологическа и програмна ерозия на партиите, както и постепенното им подчиняване на мощни бизнес интереси.

За разлика от Русия, където олигарсите щат-не щат са длъжни да се подчиняват на Путиновия режим на тайните служби, в страните от Централна и Източна Европа олигарсите са тези, които са подчинили държавата и партиите. В техен интерес е свеждането на външната политика до външноикономическа политика. Отминаха времената, в които чешките политически лидери открито критикуваха нарушаването на човешките права в Куба, Беларус, Тибет или Чечения. Анексирането на Крим и руската инвазия в Източна Украйна бяха заклеймени от сегашните правителства в Прага и Братислава само с половин уста. Основната им грижа се оказа друга: как да саботират и осуетяват икономическите санкции на Запада срещу Русия.