Така се случи, че четох много книжки последните дни; къде за удоволствие, къде по работа. И ме прониза усещането, че когато не става, е така. Едни писатели казват много добре, но е някак безинтересно онова, което съобщават. Поне за мен де, но допускам и за читателя, ако съдим по пресъхващите тиражи. Други са такива, че имат в изобилие какво да разкажат - ама наистина в изобилие. Обаче не ги бива в занаята, в струговането и шлифоването, ако позволите такъв цехов сленг.

Подобно усещане имам и за интерпретаторските усилия на народа ми покрай отбелязвания тези дни четвъртвековен вече преход към демокрация. Вчерашната дата, 10 ноември, хеле с 25-годишния си тегел назад, накара медии, филмаджии, проектописци и социолози да се активизират с нови обобщения на станалото. Тези обаче, които според мене могат да кажат важно нещо, защото са по презумпция безпристрастни - младите, изненадаха с невежество. Какво паднало на 10 ноември 1989-а - Тато или Китайската стена, някак си им е все тая. И им е еднакво отегчително. Онези пък, които знаят и помнят, са все така близо



до политическата обвързаност, носталгията и обидата



И гледат настоящето през тези неща. Може би е нормално, но не е интересно.

Това ме обърна към единственото, с което разполагам безусловно - собствения спомен. Спомен не толкова за събитията, колкото за моята тогавашна и сегашна реакция. Ще направя две изненадващи признания, читателю, които - като ги успоредих едно до друго - изненадаха и мен.

Само първо да кажа за 10 ноември. Ние любим символиката на датите, но от тази дата не става символ, ще прощавате. Тя е размазана и неясна като целия преход. Голяма събитийна Дата е подписването на Сан-Стефанския договор, който ни носи свободата. Дата е Съединението между двете Българии. И Пражката пролет е Дата, и рухването на Берлинската стена е Дата. А 10 ноември 1989-а е двусмислен индекс, глух ек от тътен, избумтял другаде. 10 ноември е пленум на ЦК на БКП, при който един генсек, вече на повече от преклонни лета, е заменен. Заменен не от масово надигане на недоволния от управлението му народ, а от външнополитически главно пресинг. За да се вдигне същият народ, ама чак впоследствие, срещу него и да го тури дори в ареста за кратко. Пък 25 години по-късно да вика "Че Тато си беше добър" (виж резултатите на социолозите).

Тоест нямаме повод да честваме 10-и. Най-малкото "сваления диктатор" го свали не народният гняв, а го свалиха Москва, Вашингтон, Берлин и собствената му твърде напреднала възраст.

Това някак ни обърква - оттогава, та до днес.

Бях объркан и аз - не на 10-и 89-а, а малко по-късно, по време на първия голям и спонтанен митинг - мисля, че беше някъде седмица по-късно. Това ми е и първото признание. Та на този голям митинг радостни хора от всички краища на София се бяха устремили към храма "Ал. Невски", оратори говореха от трибуната, народът викаше "ууу" и "долу", изобщо както му е ред. Дали следствие на зачатъчната си агорафобия, дали от индивидуализъм, граничещ с патология, както щете го схващайте, но се сепнах - не ми е тук мястото. Досадно ми стана. И си тръгнах пет-десет минути след началото на митинга. Беше странна гледка. Нямаше нито един, който да върви обратно на стичащите се към храма тълпи, уважаеми читателю, нито един освен моя инатлийска милост. Джитках наобратно, 28-годишен, и ми беше някак тревожно, но и леко - чувствах се на правия път. Питал съм се и тогава, и сега се питам - що поех на това категорично кестерме? Дали не съм го сторил от предчувствана мъка, че с новото време ще изгубя "писателски привилегии"? Дали не от завист, че не аз съм се качил на трибуната да предвождам народа към демокрация? Дали не от гнила интелигентска екстравагантост?

О, не съм светец, нито образец за подражание, но тц - не ми бяха така егоцентрични мотивчетата. Друго беше. Днес си давам сметка, че причината е внезапният взрив на тревожната ми интуиция. Толкоз еднотипен възторг усетих някак у тези хора, които доста добре познавах - добри и лоши, стиснати и щедри, работливи и мързеливи, умни и прости - е, толкоз масов възторг е висок лукс, ще се плаща впоследствие. Някаква тънка жалост изпитах към устремените срещу ми люде - жалост към тях и възторга им.

Чел съм, че е имало много възторг и на 9 септември. Така де. Масовият политически възторг е стока с висока котировка,



съдбата винаги му начислява висок лихвен процент



А ето и втората изненада. Ценя демокрацията, дори в сиромашия. Не обичам еднопартиен строй и несменяеми лидери. Втората изненада ми е, че нито веднъж, ама нито веднъж през тези 25 години, макар че имах и трудни периоди, не съжалих, че връткаме идиотски политически конфигурации, вместо да пуснем хитър идиот на върха задълго. Много ценя свободата да казваш какво мислиш, това е.

Разбира се, погледнато от висотата на разума, преходът можеше да не боли толкова. Ако на външните и вътрешните фактори на промяната им пукаше за съдбите на онези хиляди, стичащи се към площада, щяха да се обединят около Преход с Разум. При който не разсипваш това, което имаш, за да издъхнеш по пътя към това, което нямаш.

Но и на вътрешните, и на външните фактори не им пукаше. Избраха да взривят стената на политическия язовир, за да няма връщане. Не бяха инженери, а обикновени пиротехници, най-често на поръчка отвън.

После в мътната вода едни гълтаха кал и се учеха да плуват, други успяха и риба да наловят, а трети се удавиха. Бог да ги прости.