Мисля, беше събота, късен следобед, когато масови скандирания огласиха улицата под блока ми. Зачудих се - до абитуриентските балове е далеко, изборите минаха, за организиран протест срещу някоя неправда, при това толкова далече от жълтите павета и големите магистрали, се съмнявах. Живея във висок блок близо до зала "Универсиада", та си рекох - нещо спортно ще да е. Така се и оказа. Младежи крещяха за отбора си и как от него почвал светът... По-късно от новините разбрах, че наш баскетболен тим се срещнал с такъв на западните съседи. Агитките обаче се сбили, последвало чупене на седалки и схватка с мижавата охрана, дошла полиция, изгонили всичката публика навън и срещата се доиграла при закрити врати. Всъщност съм чул ропота на изгонените - по-точно ека от фенските страсти, изразеното с крясъци недоволство от отнетото зрелище. Или най-вярно казано - чул съм разочарованието от осуетената възможност да фраснеш някой враг със седалка по главата...

Това не попречи срещата - уви - да завърши с разгромен резултат в полза на гостите. По-късно същата вечер гледах и бокса между Кличко и Кубрат; там чак до бой на агитки не се стигна, но имаше буйни освирквания на единия боксьор, докато още го представяха и показваха поясите му на славата. Които човекът беше завоювал дотогава, както май се оказа, с доста безспорни, при това съвсем съхранени умения, независимо от по-зрялата му възраст...

Като си пусне човек новините или си отвори вестника, е пълно с това - я майка напердашила щерка или нейна съученичка с цел въздаване на справедливост, я съпруг пребил жена си или отрочето си с неизвестно каква цел, а най-често без цел; я два клана



се изтрепали с тояги и винкели...



Имаше едно съобщение от вчера по тази тема, което само като заглавие е пълно с парадоксална символика: "Имами се бият за място в село Света Петка". Съгласете се, че е трогателно налудничаво - когато се бият онези, които с благост и кротост следва да водят човеците към мир и покаяние. Оставям настрана парадокса с името.

Да бъдем справедливи - бият се не само имами, и не само в Света Петка. Бият се и други свещеници - примерно кой да се нареди по-напред при предаването на Свещения огън в Йерусалим. Бият се в Сирия и Ирак, в Украйна и Афганистан... къде ли не. Боят нито се е зародил вчера, нито ще изчезне бързо от порядките на тоя свят. Всъщност при биологическите видове той е нещо като наместващ йерархиите фактор. Достатъчно е да понаблюдаваме една маймунска клетка в зоопарка, в която е докарана нова партида питомци. Много бързо чрез зъбене, скубане и по някое кроше става ясно кой е царят на клетката, кои са неколцината "нотабили", и кои са втора и трета ръка обитателите. Когато йерархията се формира, то по въпросите на властта се възцарява относителен ред. Щом в клетката постъпят някакви ценности - примерно връзка банани, то първият, който взема и яде колкото поиска, е шефът. Следват нотабилите и така нататък. Това важи и при ценностите на секса. Шефът на клетката, ако миниобществото се формира на патриархален принцип, се съешава на воля с която женска поиска. Нотабилите се ползват в любовните контакти по-кротко от каквото остане, докато младоците трета ръка почти не могат да се доредят до усладите на амура. Или се дореждат по кьошетата, ама почти на бегом, инак отнасят тупаник от шефа или подшефовете. Разбира се, понякога властта се сменя - пак с лобут. Някой натрупал мощ и фрустрация нотабил или напращял младеж натупва боса. Тогава бос става самият той. Със съответните привилегии - по-горе ги описахме.

Знаете ли кое е най-интересно? Авторът се поинтересува веднъж при разходка из един огромен чужбински маймунарник какво се случва с отстранените от власт босове в дадена клетка. "Ами тъгуват, и най-често скоро след смяната на властта



умират от инфаркт" -



мило обясни развеждащата ни биоложка.

Обаче човеците, таквоз, нали не сме маймуни? И хипопотами не сме, и пилци не сме, и бръмбари не сме... Ние сме общество от разумни индивиди. Някои мизантроп ще каже - тц, не сме, по-лоши сме от животните. Аз обаче не приемам тази забавна, но все пак черногледа теза. Общество сме. Хем цивилизовано. Макар не в еднаква и не в кой знае колко висока степен. Философът Бъртран Ръсел извежда като белег за цивилизованост умението да предвиждаме. А писателката и мислителка Айн Ранд смята като необходимо условие за цивилизованото общество пълното изчезване на употребата на физическа сила в отношенията между човеците.* Физическа сила може да се приложи само срещу този, който е употребил пръв насилие - смята тя. И точка. Тоест абсолютна забрана. Независимо дали я употребява полиция, армия, имам, разсърдена мама или император на колиба в гетото. Или футболен фен спрямо свой опонент на стадиона...

Ще кажете - еее, и тази Ранд, и ти сте големи оптимисти. И ще ми напомните Ляпчева, за онова со малцето кьотек...

Аз пък ще кажа - нравите се променят. Вижте какво стана с футболното хулиганство на Албиона. Со малце кьотек и с повечко глоби - срещу повечето кьотек. Лека-полека. Цивилизацията е дълготраен проект.

------

*Тези неща Ранд ги пише в есето си "Човешките права", както и в книгите "Добродетелта на егоизма" и "Атлас изправи рамене".