Нищо по-цветисто не бях чувал последните дни от една фраза по повод кончината и погребението на президента Желю Желев. Изрекла я съпругата му Мария, когато - в обкръжението на жени от село Грозден, узнала че Желю е избран за президент на България. Жените ревнали, но не от радост, а от вълнение и притеснение, пък новата Първа дама с мъка промълвила: "Че то, ако беше нещо хубаво,



щяха ли да го дадат на Желю..."



Можем да разсъждаваме над тази фраза с лека ирония, а можем да подходим към нея с цялата възможна сериозност и да се гмурнем в екзотични пластове на политическата ни култура, така живи и днес. Можем да се доберем дори до изначално присъщи на народа ни стихийно анархистични ценности - в което не влагам укор, тъкмо напротив... Можем, само че друго ми се струва по-важно в случая. Това друго дори не е оценката на живота и делото на президента Желев - има по-компетентни от мен общественици и историци, а ще дойдат и по-подходящи за обективен анализ периоди, които ще го сторят. Аз ще кажа само, че винаги са ми били симпатични мислители, тръгнали да правят кариера не в разрешената идеологически писта, а в опасната. Някои, като поета Константин Павлов, откриват в такъв подход проявите на една много тънка, висша суетност. Тогава да живее суетата, ще кажа аз, накарала Желю да напише "Фашизмът", а не "Философски аспекти на партийното строителство в светлината на новите конгресни тезиси".

Сега обаче да цитирам и фразата, заради която почнах с чутото по-горе. Този афоризъм съм го чел по блогове и социални мрежи, дори съм го виждал поне два пъти във вид на графити по стените.



"Ако от изборите зависеше нещо, щяха да ги забранят"



- така пишат люде, на които това се струва остроумно и революционно. Забележете колко този постулат кореспондира с изреченото от съпругата на Желю Желев тогава, но и с делото на самия Желев, както и с това на неговите опоненти. Аз се сблъсквам всеки ден, по различни поводи, с млади и възрастни люде, които огорчено или гневно изтрещяват по различни поводи: "Това не е никаква демокрация!" Имат предвид, че светът наоколо им се струва грозен и несправедлив. Имат предвид, че светът наоколо им изглежда непоносим. И да ви кажа, нямам аргументи да ги убедя в обратното, особено ако са без работа и не са будисти или дъновисти.

Сега обаче: внимание. Тези хора биват два типа. Първите са обикновено от по-възрастното поколение, те възприемат рухването на тоталитарната система преди четвърт век като национална трагедия. По-голямата част от живота им е минала в тази система, те - така да се каже, са я валидирали чрез собствената екзистенция, чрез радостите и печалите, децата и къщата, чрез изработените умения да я опознават, опитомяват, дори надхитрят. "Нито животът, нито уменията ви струват нещо" - казва им обаче Преходът. И допълва: "Имайте добрината по-бърже да изчезнете."

Вторият тип са по-млади. Те са нещо като връстници на Прехода. Те са се нагледали на нескончаемите икономически пируети на родителите си от заплата до кредит, от падеж до гастарбайтерство, от безработица до работно безпаричие. Те са се нагледали - досущ някакви мутирали "братчета на Гаврош" - на лъскавото изобилие в МОЛ-овете и така непосилния стремеж да крачиш сред него като победител. Те са се нагледали на безброй примери край себе си, от които зад най-разнообразни житейски активности - политически, естетически, дори любовни - прозира елементарната гримаса на изгодата. На тях Преходът дума друго: "Много сте готини, ама аз не съм Благотворително дружество. При мен всеки се оправя сам. Кой успял - успял, който не - значи е сбъркал я време, я място, я всичко. Такъв да си наляга парцалите и да не писка, че моите галеници не обичат шум."

И на първите, и на вторите моя милост опонира като убеден демократ. Аз вярвам в свободата на Словото, защото това винаги ми е било висша ценност, вярвам в многопартийната система, в мандатността, дори в парламента като средоточие и представителство на политически интереси. Това го заявявам нееднократно, срам ме е малко от неговата плакатност, но пак го твърдя... Обаче - тц... - и първата, и втората група ме слушат с нескрит скептицизъм. Не ми вярват. И знаете ли защо - защото



гласът на Прехода много по-силно им звучи в ушите



Много по-убедителен е, изглежда. Ако имах възможност да попитам Желю Желев - дисидент и марксист, сега вече на оня свят, бих го попитал: "А дали една Система не може да се демократизира, без да се счупи радикално? Не е ли това във възможностите на човешкото общество, при това по-щадяща възможност?"

И мисля, че този достоен мислител би отвърнал, че да, може, в теоретичен план, обаче... вътрешно- и външнополитическите обстоятелства за нас бяха други тогава...

И ще спрем дотук, защото и двамата знаем, че има едни могъщи сили, които броят успеха си като брой на счупени Системи. Броят на счупените хора не им е важен.

Friendly fire или "Лес рубят, щепки летят", както казват могъщите.