Стана нещо, което сепна дори тези, чиято апатия в културната джунгла на посттоталитарното общество наподобява поведението на натиснати от жегата хипопотами в африканска локва. Къде от социално униние, къде от политическа обезвереност, къде от възрастова капсулизация, но имаме много такива съграждани, пребиваващи в особена обществена несетивност, в ескалираща аскеза на интересите, в доброволна хибернация на любопитството.

Да ви кажа с две думи какво се случи - в културния ни пейзаж, без съпротива приел образа на провинция с оскъден пазар, потухваща креативност и редки демонстрации на активност главно в имитативен план, избухна бомба. Отекна главно на книжния пазар, но все пак не беше произведена там, а пред камерата и компютъра. С две думи - един български младеж с небългарско име - Емил Конрад, издаде тънка книжка с нещо като полуразказчета, полуесенца в стил Уди Алън. Тя за няколко дни се продаде в многохиляден тираж, а тийнейджъри, за които да отворят четиво досега е било като за уахабит да пусне жена си по бански на технопарти, се редяха на дълга опашка за автографи с часове.

При това пред ошашавени журналисти младежът Конрад скромно рече:



"Аз не съм писател,



защото това означава да си се посветил на писането."

Боже, рекох си - през последните десетилетия съм обграден с хора, които твърдят, че са писатели с апломба на живи участници в Априлското въстание. Хора, които са се посветили на писането, лягат и стават с амбицията да бъдат признати от сънародниците и света за такива, които си завиждат и се депресират, търпят сиромашия и самотия, минават от фазата на дълготрайно униние към моменти на краткотраен възторг и обратно по няколко пъти годишно, но пишат без умора ката ден, дебнат всеки намек за похвала в социалните мрежи, както дебне всяка камера в широк диапазон начеващ политик, или както мома за женене е дебнала ергенските нишани на хорото в по-патриархални времена... И какво - и едва успяват да продадат по 50-60 бройки от книгите си. А този не се смята за писател, но продаде първото си съчинение в тираж, който те едва ли ще докарат за 200 години авторски алъш-вериш.

Ако горе сте уловили ирония към тези мои колеги и съграждани, бързам да кажа, че сте уловили нищото. Няма ирония. Защото макар че сред горепосочените се срещат, разбира се, и девианти с неотклонима тяга към графоманията, има и истински таланти - кадърни и мъдри съчинители, казвам го най-отговорно. Струва ми се, че разбирам от тези неща, затова го твърдя така убедено. Само че не ги купуват, не ги четат - факт. Културен, пазарен, социален и какъвто щете факт, но така е. Пък двайсет и няколко годишният Емил не само продаде хиляди екземпляра от "Нещата, на които не ни учат в училище" за отрицателно време, но си позволи да натърти: "Аз не съм писател..." Това последното някои ще му го простят трудно, но нему, изглежда, не му пука. Е, нека вметнем, че високият тираж не е самоцел, нито е единствено мерило за писателско можене. Четох наскоро една книжка, по-скоро опитах да я изчета - "50 нюанса сиво", която стана световен бестселър, и... тц - ми не я бива особено. Ако ще не в 70 милиона, а в 700 милиона да се продаде.

Но любопитството ми към Конрад, който дори не се смята за писател, се изви като тайфун. Особено поради българската следа. Любопитството ми към феномена Конрад, ще допълня веднага, защото съм сигурен, че наистина става дума за феномен. При това феномен не е самият младеж, не него имам предвид с този кантов термин. Самият Емил Конрад безусловно е даровит момък с достатъчно таланти и вътрешна свобода. Феномен обаче е явлението - да се превърнеш в кумир за 14-годишните в монитора им и да ги накараш да се наредят на опашка за такова нещо като книжка. Те, разбира се, го познават от "влога" му - автор на кратки скечове в Мрежата, и си купуват книгата не от внезапна любов към четенето, а за да имат автограф от звездата си. Нека упоменем, че Конрад има над 200 хиляди фенове във Facebook, над 135 хиляди абонати в YouTube и близо 18 хиляди във VBox7.

Прекрасно е да



видиш юноша на опашка за книжка -



само това да е направил Конрад, има моя поклон.

Не ще и дума, изчетох книгата. Есетата са забавни, написани с размах. Често остроумни, тук-там наивни, никога незначителни. Те не са писани като есета. И не са мислени за този жанр. Те са само словесният пълнеж на визията, онова, което Емил бъбри, докато снима клиповете си. Той е влогър, както казах. Нямаше да знам много за тези неща, ако не бях се сблъскал със заниманията на собствения си син - той гледа в захлас подобни картинки от цял свят през последните години. Разбира се, няма спор, че Сервантес е повдигнал фундаменталните въпроси за фикция и реалност преди Конрад, Шекспир е осветил трагедиите на любовта малко по-драматично от Емил, а Достоевски е надникнал в бездните на отчаянието и величието на духа по-дълбоко от нашия млад герой.

И какво от това? Те са мъртви, а Емил е жив. Освен това седи пред компютъра си.

Тийнейджърите на днешна България не посягат към "Ана Каренина" и "Ромео и Жулиета", защото... има много защото. Но гледат забавния Емил - той е синеок, говори смело за дрога и любов, за страх от света, за смъртта, за училището... Всъщност превежда битието им на техния език с визуални средства. При това с достатъчно самоирония и такт, дори да изпитва дефицит на лексикалния си запас понякога.

Това е повод да погледнем препускащия свят с повече надежда. Ето го феномена( всъщност.