Попадна ми провинциален вестник от края на миналата година. Очерк за местен дълголетник, щастливо закръглил един век. Обичайните подробности, тайните на дългия живот, възхвала на трудолюбието, на въздържанието и позитивното мислене. Разпознах стареца на снимката - бащата на съученика ми Карамфил. Снимката не беше на столетник, очевидно човекът бе суетен, дал бе стара фотография. Може би така щеше да изглежда Карамфил като възрастен, но той не можа да остарее, почина в края на века. Беше динамичен, присмехулен, необикновено "отворен". Учителите не можеха да сдържат коментарите си за дръзкото му облекло. В прогимназията нямаше униформи и това му позволяваше да се отделя от всички. Живееше безгрижно, някак танцувално, ведро се отнасяше дори към зубрачите и доносниците.

В шести клас нещо го промени изведнъж и трябваше да минат седмици, докато причината стигне до нас.



Родителите му бяха продавачи в магазин за платове



Открили им някакъв надчет и ги прибрали, майка му излезе скоро, но баща му го осъдиха на смърт. В онова далечно време надчетите бяха епидемия в народното стопанство. Хиляди българи крадяха без задръжки и като че ли без инстинкт за самосъхранение. Магазинери, счетоводители, домакини (от домакин, не от домакиня) бяха обичайните заподозрени. Изглежда превръщането на частната собственост в държавна я бе извадило извън закона и извън божите заповеди. Замогваха се съмнително и опасно, купуваха си мотоциклети ("Ява" беше возилото на греха) и бръмчаха из прашните градчета към ханчета и водоеми, прегърнати от хубави фризьорки и палави акушерки. Държавата отвърна на удара като сложи летва в съдебната практика: за присвояване над 40 000 лева съдилищата автоматично отсъждаха смърт. Изглежда летвата бе ниска, защото смъртните присъди валяха от ясно небе. (Онези пари днес са едно нищо, но тогава с четиридесет хиляди можеше да се купи къща.) Така бе загазил и днешният столетник, бащата на Карамфил. Не беше толкова трагично, защото тези "дежурни" присъди не се изпълняваха, повечето от плевенските смъртници бяха пращани за прислуга в помпозната вила на МВР в Кайлъка и работеха по специалността - закупчици, домакини, бармани и пр. По тази причина вилата бе известна като "къщата на духовете", нещо като филиал на отвъдното, където според присъдите си трябваше вече да е нейният песонал. Много скоро тези хора някак отработваха своето наказание и се връщаха сред живите. Така се върна и нашият столетник, за да отбележи в наши дни своя рекорд, напук на смъртни присъди и на самата смърт...

Днес държавата се бори с крадливите и корумпираните без особена охота и с доста странно въображение. Подробно ни обясняваха как например ще се оборудват катаджийските коли, за да се прекъсне рушветчийството в пътния контрол. Колко камери на автомобил, колко микрофони, само и само да се сплашат корумпираните ченгета и да внимават да не сгазят лука. Единственият резултат е, че те наистина ще внимават като прибират двайсетачки и петдесетачки, а най-вероятно и ще си увеличат мизата заради повишения риск. Заедно с това се забрани "необорудваните" ченгета да спират и да проверяват шофьорите (пак за да не изнудват), което доведе до пълен разгул по пътищата. Грозните катастрофи от последните седмици само се съобщават с половин уста, без да се коментират. Готова е държавата да стопира цяла система, защото не може да я почисти и обнови. Не че ако въведе отново смъртни присъди само за корумпирани, това ще промени нещо. Но все има в модерното време някакви разумни и грамотни средства да се приближи обществото до закона.

Впрочем, като се спомена законът: съдиите пак искат увеличение на заплатите.



Държавата е щедра към професии,



които по предназначението си трябва да са неподкупни. Да платим, за да не се корумпират - така гражданинът бива обработван от години, когато трябва да се вдигат заплати на митничари и магистрати, на държавни чиновници, на депутати и министри. В началото го говореха открито, позоваваха се на Буров, сега основно го намекват - обществото е обучено и схватливо. Да платим, да ги задоволим, за да не посягат към меда. Но те пак бъркат, отдавна са целите сладки, медени и само за очи се цупят на държавната заплата. Част от обира е и самата тази държавна заплата - когато се взема бадева, срещу нищо свършено и народополезно, това си е чиста кражба. Или, с извинение, хайдутлук.

Покрай последния държавен заем разбираме, че парите за усвояване от крадци и корупционери са се привършили. Трябва да се вкарат пари в държавата, та да има за когото трябва. Да бъде подкрепен браншът материално. Нещо като творческа помощ. Това е отработено, почти автоматизирано от всяка власт. Ето как партии и движения, които заради този заем уж щяха да си издерат очите, гласуваха дружно и еднакво, асорти гласуваха, за да си осигурят достъп до тази мощна парична маса.

Ако не сте забравили, още Капитан Петко войвода развява черно знаме срещу т.нар. "австрийски заем", сключен от държавата на браздата между ХIХ и ХХ век. Но и да сте забравили, вече не сте, защото в последните дни този епизод се припомня, макар и срамежливо. "Погребаха България" пишело на Капитан-Петковото знаме и това, странно, вместо да ни обезсърчава, сякаш иде да ни даде кураж: погребали я, но тя излязла от гроба. Какво толкова. Имаме шанс да опитаме пак.