Точно на 2 юни ми се ще да споделя едно автобиографично прозрение. Роден съм в София и съм израснал тук, с редки летни изключения, но имам колебания относно напредничавостта на своя произход и местообитание. Все повече ги имам и все по-натрапчиво. Особено "харесвам" заключенията на унили чаршийски, кафеджийски и молови особи, пребиваващи в постоянно раздразнение и екзистенциален ступор, които откриват солидарност помежду си само във възклици като "Мани ги тия селяни".

Когато се взяпам в огледалцето на колата, за да махна нещо от окото си, виждам мътнота, която бавно се избистря. Виждам брада като избила край извор ситна растителност, виждам пълни с добре утаена тиня торбички, над тях две водни дупки, преливащи от наивност към подозрителност и обратно. Кого гледам? Познавам ли го?



- Аз съм софиянец, живея в София,



пътувам, човек на мегаполисите съм - казва ми. Но лъже.

Той е селянин. Абсолютен селянин. Поне духом, щото телом не го пише на челото му.

Не се гордея особено, още по-малко се срамувам. Държа само да уточня, че той, тоест аз, не съм фермер, а селянин. Не любител на птички и залези, на пикници и екопътеки, а селянин. Това е.

Освен това трябва да призная: недобър селянин. Селянин головодник съм. Сигурно бих се оказал най-мизерният член на един предполагаем селски колектив. Онзи, на когото останалите селяни без злоба се поприсмиват, когото одумват за разтурия и кекавост. Не ме бива в селските работи: да поддържам добре овошки, да препокрия покрив, да заколя прасе, да гледам лозе, да направя вино. Несръчен съм. Вероятно съм и мързелив; изобщо - последната дупка на селото ще съм.

Е, мога нещо все пак. Примерно да копая с права лопата. Поради корпулентната ми фигура този труд ми се получава. Мога и с мотика. Мога, при наличие на добър супервайзер, да пръскам и връзвам лозе, да полея домати, да кося - ограничени площи. Още няколко такива дреболии. Но с поддържането на стопанство бих закъсал.

Само че съм селянин - дълбоко в мен. Знам това отдавна интуитивно, а скоро си го уточних съвсем. Селянин съм поради разпределението на



полярните понятия "доверие" и "недоверие"



в собствената ми глава. Доверявам се много лесно на камък, на коруба на дърво, на гущерче, на туфа от млада коприва в изоставен двор, на върволица от мравки, на муха върху стара мушама за маса, на лъч, осветил вехта паяжина върху трирога дървена вила за сено с отчупен среден рог, на случаен извор в пущинака с много малко жабче на дъното... Чувствам ги близки - тези неща. И подобно на всички селяни, през цялата история, не се доверявам на повечето градски професии. Не вярвам на тия, които си вадят хляба с приказване, с връткане на параграфи и алинеи според съвпада на чуждия интерес със собствената банкова сметка. Не вярвам на едни, които живеят комфортно, понеже казват на други какво може и какво не може. Или на такива, които ми продават въображаеми краставици - брани уж от великолепните градини на философията, науката, дори на изкуството...

Към градините на изкуството съм особено скептичен. Щото истински великолепните са малко, повечето е бутафория и камуфлаж. Недоверчив като всеки селянин, подозирам преобладаващата част от тези човеци в обикновен мързел. Като моя, но още по-мътен. Подозирам ги, че свенливо искат да мушнат ръчички в общия хамбар, докато ни залисват. Най-лошото е, че подозренията ми са основателни. Човеците са така направени, че не само искат да мушнат, но и да ги потупат по рамото за нелепиците им; един вид - вий сте пъпът и писъкът, вий сте каймакът и елитът...

Когато



видя обиден некадърник или полукадърник,



който "твори" - примерно цапоти платна с нескопосни бъркочи или хаби целулоза с бездарни съчинения, или каканиже в плоски зрелища, пък се и вайка, че не го разбират, че не му дават, че му е писнало от "селяния", искам да го ритна в задника. С най-четинестия цървул на дядо ми. С огромен кеф бих го сторил, ако не бях толкова избледнял селянин самият аз. И се задоволявам да му напомня какво е отвърнал писателят Уилям Фокнър, когато го попитали кога "твори". Пиша, когато е лошо времето и не може да се работи в градината - рекъл той.

Фокнър е американски селянин.

Най-великият селянин обаче е Лев Толстой. Гледал е да се вкопае в селото със собствените си ръце.

А Манделщам е живял все по големи градове, но пък правел селски номера. Примерно - изхвърлил по стълбите млад графоман, дошъл да му се жалва, че не го печатат. "А Сафо печатали ли са? А Исус Христос печатали ли са? А Андре Шение печатали ли са?" - викал той след обидения младеж.

Но тези селяни са Световни Селяни.

Аз съм само софийски. Не се оплаквам.