С "Шестото измиране" ни плашат от списание "Сайънс адванс". Според направените изследвания щели да си идат не само стотици животински видове, но можело и ние. Имаше и такава книжка от една американска писателка, тя дори награда спечели. Изобщо подходяща за уикенда новина, създава чувство за гъдел и уют, от типа на какво ще му мисля за тока и цената му, като може да изключат направо Големия шалтер... Или - много важно, че покривът тече, а дъщерята е бременна без мъж; апокалипсис иде. Пък апокалипсисът е сериозно нещо, не е като тоя тъпак комшията, дето само злорадства иззад оградата. Апокалипсисът всекиго ще тури на мястото му.

Аз поразпитах семейството си, поразпитах двама-трима приятели, поразпитах и себе си относно чутата новина; установих, че тя никого не плаши особено. И си спомних прочут, нашумял, много моден навремето (преди стотина и кусур години) разказ на суперпопулярния тогава руски писател Леонид Андреев.



В разказа става дума за престъпление



- шайка негодници нападат влюбена двойка в нощна гора, пребиват младежа, изнасилват девойката. Когато си тръгват, насиненият момък идва в съзнание, дотътря се едва-едва до поруганата любима, почва уж да я прегръща, за да я утеши, да я целува и хоп - лека-полека усеща сексуална възбуда... И... Ами "и бездната го глътна", завършва писателят.

Разказът така се и нарича - "Бездната". Както вече казах, четивото направило силно впечатление, обсъждало се публично, говорило се за проклятието над Земята, за постоянно тегнещото клеймо на грехопадението, философствало се за непоправимостта на човешката природа... Хвалили разказа на Андреев и класиците Максим Горки, Иван Бунин... Ала високо цененият от Андреев Лев Толстой, казват, се произнесъл леко пренебрежително. Старецът прочел, пошавал с рунтави вежди и подметнал:

- Тоя Андреев все иска да ме уплаши... А не ми е страшно.

Ще кажете, че и Вапцаровият герой, който спори с дама на тема "Човекът на новото време", по същия начин се не плаши. От лошата човешка природа де, която ще затрие Земята един ден. И ще сте прави.

Всъщност не можеш да уплашиш с апокалиптични хоръри два типа хора - най-мъдрите и най-простите. Те затова и не са таргет на киноидустрията, тя волю или неволю борави с усреднени величини. Първите са видели, че най-големият страх е само вътрешна работа - дали си бил достоен за дадения ти живот, дали си движил колелото напред, или си му висял като буца кал по спиците; дали не си избръмчал през битието като муха - толкова и толкова фекалии накацано, толкова преработено и... чао. Че един паяк тука е



наплел свършека на света...



Вторите сигурно пък са онези, за които в Библията пише: "Блажени низшите духом"... Тези - вторите, са достатъчно ангажирани от злобата на деня, от облагородяването на малката си градинка и своето оцеляване в нея, за да плащат с внимание за чуждите неврастении, дегизирани като културен или научен продукт... Дегизирани с цел печалба, кариера и още малко по-обилно ползване благините на света, разбира се. Иначе казано - още едно-две коктейлчета, преди да дойде я потопът, я кометата, я ядрената катастрофа, хе-хе...

А иначе - за свършека на животинските видове и човечеството - нека не бързаме със заключенията. Нашият вид се е размножил неимоверно - преди някакви си двайсетина века сме били около 200 милиона по цялата земя, сега сме 35 пъти повече. Чисто биологически това е абсурдна диспропорция, каза ми професор Сергей Капица по време на единственото ми гостуване на вилата му преди няколко години с цел разговор за бъдещето на човечеството. Той, физикът, е автор на забележителна демографска теория. Според Капица, ако би съответствала на биозаконите, то числеността на хората като бозайници днес не би трябвало да надвишава броя на мечките по земята. Следвайки логиката, че най-едрите земни твари са най-малко, а най-дребните са милиарди и милиарди. Човекът обаче е излязъл от тази парадигма вследствие интелектуалното си надмощие. До какви параметри ще стигне тази диспропорция Капица не се наемаше да предвиди точно. Беше сигурен обаче, че растежът на човечеството все повече ще забавя темпове. И в сравнително обозримо бъдеще - по ред причини, ще спре.

Аз си мисля, че



птицата додо и още какви ли не животинки -



уви - няма да ни съпътстват в това обозримо бъдеще. Но животът - този неизмислен от нас, човеците, феномен, няма да бъде оставен на нас, човеците, за окончателно разпореждане. Камо ли за бутане в някоя, колкото и да е живописна да изглежда, бездна.

Ти сега от мъдрите се изкарваш май, ще ме подпита някой, спомнил си началото на тоя текст. Нему ще обадя доверително - не, не се турям. При простите ми харесва.

Открих обаче една тайна. Има някои ракурси, при които, като погледнеш първите и вторите на фона на бездната, разлика няма. Не можеш да ги отличиш едни от други. Тази тайна не работи за кинематографията, но я споделям охотно, не ми се свиди.