В момента участието в политиката изисква убедително да се продават няколко лъжи. Първата е, че го правиш, защото те е грижа за хората, а не заради собствения ти интерес. Втората е, че знаеш какво е общественото благо и как да се постигне. Третата е, че си готов да споделяш властта с други, а няма да я пазиш само за себе си, т.е. че си демократ. Лъжите се повтарят достатъчно често не толкова за да ти повярват хората /те отдавна са наясно с манипулациите/, колкото за да можеш да обвиниш някой случайно появил се нов опонент в същата демагогия и така своевременно да елиминираш възможността ситуацията да бъде променена.

Повтарянето на мантрата за вътрешнопартийната демокрация стана особено важно през последните двадесетина години, когато избирателите все по-често започнаха да асоциират политическите сили с техните лидери. СДС с Иван Костов, ДПС с Ахмед Доган, ГЕРБ с Бойко Борисов и безброй други създадоха, общо взето, вярната представа за партийния водач, който с помощта на тясно обкръжение от доверени люде държи здраво юздите на пирамидално изградената структура на своята политическа формация. Разбира се, дрязги, неподчинение и отцепвания имаше непрекъснато. Но подобни случаи по-скоро затвърдиха правилото.

Иначе, ако човек слуша политиците, ще остане с впечатлението, че



партиите са едва ли не образец за демократично самоуправление



Особено сега с наближаващите избори, когато предстои да се изберат претендентите за кметове и да се подредят листите с общински съветници. "Водещият принцип при селекцията на ГЕРБ ще бъде изборът на местната организация - кой е кандидатът, който се ползва с най-голямо доверие", най-сериозно обяви вицепремиерът Томислав Дончев. И това идва от висш сановник на същата тази партия, която заиграва по свирката на лидера в мига, в който Борисов щракне с пръсти. Който не вярва, нека си припомни един удивителен епизод от парламентарната ни история - с една десетминутна визита в Народното събрание Борисов преобърна нагласите за признаване на арменския геноцид, свеждайки събитието до почти безобидното "масово изтребление". Ако по такъв казус мнението може да се извърти драстично, кой ще оспори мнението му при подредбата на една или друга листа?

Интересен случай представлява ДПС, което, откакто Ахмед Доган формално напусна политическата сцена, преминава през многопластова козметична процедура за смяна на имиджа си на лидерска партия. "Грешат тези, които си мислят, че г-н Доган ще дърпа конците на ДПС. Това е тежка заблуда, опит да се принизи ходът му да се оттегли. Ние вече приехме достатъчно демократични процедури, които ни правят партията с най-голяма вътрешнопартийна демокрация", твърдеше настоящият партиен лидер Лютви Местан през 2013 г., когато беше посочен от именития си предшественик за негов наследник. И сега малко преди изборите обяснява на всеки, който има желание да го чуе, как изборът на партийните кандидати ще започне от най-ниското ниво - на селските събрания чрез предварителен вот. Ето и фактите - идеята за вътрешни избори умря безславно, а през юли при определянето на кандидат-кмет на село Караманци местните партийци стигнаха до бой и размахване на пистолети. А реалното отношение на партията по темата за вътрешнопартийната демокрация, извън "високия наратив" на Местан, се видя в началото на сегашния парламент, когато парламентарната група съвсем единодушно и демократично изключи двама от членовете си, защото отказаха да сдадат спечелените си чрез преференциален вот места. А в устава на движението продължава да стои текст, според който почетният му председател Ахмед



Доган "олицетворява и изразява непреходните ценности



и стратегическите цели на партията".

При БСП работата е сериозна - там на вътрешнопартийната демокрация е посветена цяла секция от устава, определяща, че има "свобода на идейно-политически и професионално-творчески структури" и "многовариантност при обсъждане и решаване на проблемите". Разбира се, всичко това е в рамките на "принципа на демократичното единство", чийто смисъл се свежда до това, че всеки има право на мнение, но срещу взетото от партията решение съпротива не може да има. Няма как - старите привички на болшевишкия демократически централизъм умират трудно. Също и митът, че столетницата е единствената политическа сила у нас с плуралистичен вътрешен живот - сякаш безбройните фракции в партията са някакво доказателство за това. А свидетелства, че, ако пожелае, соцлидерът може да си прави каквото си иска, има достатъчно - да си спомним как през 2013 г. тогавашният партиен бос Сергей Станишев промени устава, така че доминираният от него Национален съвет на партията да взима окончателното решение за подредбата на листите с кандидат-депутати, орязвайки правата на по-низшите партийни структури.

А как стоят нещата в Реформаторския блок в това отношение никой не смее и не иска да пита. Прекалено заети да пазят картонената си коалиция,



десните градят някаква пародия на вътрешнокоалиционна демокрация,



в която всеки е някакъв шеф - съпредседател, зам.-председател, секретар и т.н., а всяко решение се взима след безкрайни консултации, преговори, дебати и разговори. И затова броени седмици преди изборите още не са се разбрали за единна регистрация на коалицията за вота.

Приказките за процъфтяващия вътрешен живот на партиите си остават необходима лъжа за политиците. Но ние няма какво да се заблуждаваме - обществото ни не може да има здравословна и демократична политическа среда, при положение че структурите на основните политически сили все така са положени на единоначалието.