Познавам майката пред мен от години, двете сме преживели страшно много заедно. Учила съм три от децата й и се надявам, че през всичките тези години двете станахме приятелки. Тя е съвестна майка, която очевидно обича децата си от все сърце. Аз винаги съм била откровена с нея за техните силни страни и слабости и мисля, че тя ми имаше доверие за това. Проблемът, който ми сервира сега, обаче ме свари напълно неподготвена.

"Оценките на Мариана са добри. Не съм тук за това, а защото напоследък тя сякаш изгуби удоволствието от ученето", каза ми тя. Жената беше абсолютно права. Имах същите наблюдения за дъщеря й в последните 2-3 години, когато съм й преподавала английски, латински и писане. Имах и отговор, знаех къде беше проблемът. Исках да помогна на Мариана, но не бях сигурна, че майката е готова да чуе истината.

Истината за нея и много други родители е тази - техните деца жертват естественото си любопитство и любознателност на



олтара на постиженията



и за това сме виновни ние. Родителите на Мариана, нейните учители и цялото общество сме виновни за това престъпление срещу образованието. От първия й звънец наливахме в главата й, че нейният потенциал е обвързан с интелекта й и че този интелект е по-важен от характера й. Научили я бяхме да носи вкъщи само шестици, поздравявахме я за всяко отличие, а в крайна сметка неволно я бяхме свикнали, че не ни интересува как ги постига. Бяхме й обяснили, че трябва да е перфектна на всяка цена и когато нещата станат прекалено трудни, по-добре да се откаже, отколкото да рискува да понижи успеха си. Преди всичко обаче я бяхме научили да се страхува от провал. И този страх беше убил удоволствието от ученето.

Гледах тази майка - с тревогата, изписана на лицето й, с подострения молив, готов да запише моите мъдри слова. И се чудех как по-внимателно да й обясня, че



ежедневното тръшкане за оценки



и резултати хем прави Мариана зависима от склонността на майка й да се меси от нейно име във всичко, хем я учи, че външните награди са много по-важни от усилията, които Мариана влага в своето образование. Мариана беше станала толкова зависима от желанието да се хареса на родителите си, че стремежът да отговори на очакванията им беше убил удоволствието да учи.

Ясно беше, че вмешателството на майката е от любов. Тя искаше най-доброто за своите деца, но всичко, което правеше, всъщност подкопаваше успеха им. Мариана е много умна, абсолютна отличничка и майката й напомняше това всеки ден. В същото време никой не я хвалеше за усърдието и усилията, с които упорства над трудна математическа задача или сложно научно обяснение. Ако не стигне до решение или научните мъки ударят на камък, то значи, че се беше провалила и няма никакво значение какво е научила от тези усилия. А противно на нейното убеждение, тя продължава да учи и в тези трудни ситуации. Именно при такива проблеми детето може да се научи да подхожда творчески и гъвкаво към тях. Така се учи и на постоянство. На самоконтрол и упорство.

Но понеже се страхува от провала, Мариана беше започнала да избягва по-трудните предизвикателства в училище. Затрудняваше я да нахвърля идеи по дадена тема, не обичаше да разсъждава на глас в час, да разглежда хипотези. Знаеше, че ако опита нещо ново или трудно и не успее, този неуспех щеше да е ясно доказателство, че не е толкова умна, колкото я убеждават другите. Затова по-добре да играе на сигурно. Това ли искаме?



Деца с шестици от горе до долу,



които мразят да учат? Деца с висок успех, които отказват да скочат в нещо непознато?

Майката на Мариана беше отличничка в университета и в бизнеса и знаеше много добре стойността на усърдието в своя собствен живот. Нейната майка й беше позволявала да губи и да играе и да учи заради самото учене, но сега като родител, тя беше загубила представа за истинския смисъл на тази битка. Сега тя се тревожеше прекалено много какво бъдеще ще има дъщеря й, за да й позволи сама да посреща пречките по пътя. Искаше да даде всичко на Мариана, забравяйки, че най-хубавите спомени от нейното собствено детство вероятно са били именно от сблъсъка с някое препятствие, онези моменти, когато се губим по пътя и когато веднъж неуспели, опитваме отново и постигаме нещо съвсем сами - просто заради приключението и заради



удоволствието да научиш нещо ново,



което е вродено у нас.

Познавам толкова добре тази майка, защото тя е като мен. И да й кажа истината беше трудно не само защото се страхувах, че тя ще се ядоса и няма да се вслуша в думите ми, а и защото аз правех същите грешки като родител. Може би именно затова трябваше да опитаме заедно да помогнем на децата си да преоткрият своята интелектуална дързост, ентусиазма от ученето, устойчивостта, която им трябва, за да станат независими, способни личности. При малко късмет, децата ни щяха да си спомнят за детството с благодарност - не само заради непоколебимата ни любов към тях, но и заради готовността ни да поставим по-важните им нужди пред краткотрайното щастие. И за мъдростта да оставим живота им по-труден днес, за да могат да знаят как да посрещнат предизвикателствата утре.