С известно абстрахиране от изключенията и националните политически перипетии можем да направим важен извод от стопанската история: държавните регулации и най-тежките рестрикции върху кредитната система винаги се налагат по правилото "след дъжд качулка". Когато икономиката върви нагоре и всеки, който вложи пари, печели, тогава кредитът цъфти и всички "сериозни" политици и анализатори хвалят икономическата свобода, основата на нашата цивилизация, двигателя на икономическия растеж. В такива години на възход са написани най-тържествените оди за кредита, който прави парите капитал и дава в ръцете на най-инициативните и прогресивни чеда на нацията лост, да ускорят развитието на предприятията си, да умножат печалбите. Чрез лихвите, които те отделят от печалбите си, банките преразпределят доход в полза на спестителите, които инвестират пасивно. Така се трупат фондовете, които дават сигурност на нацията в дългосрочна перспектива - пенсии, осигуровки и т.н. Но

когато каруцата се обърне

и балонът на финансовите обещания се спука, икономиката се срути под лавината на фалитите, чак тогава се събуждат като пришълци от друга планета политиците, отваря уста гражданската съвест и всички обвиняват за загубите си банкерите, тези нагли спекуланти, тези некадърни типове, играещи с чужди пари. И идва времето на регулациите. В години на най-тягостните депресии се налагат най-тежките забрани и ограничения на кредита, законите се опитват да вържат ръцете на банкерите и управителите на разните фондове със светлата идея да направят загубите невъзможни. Това, което винаги пропускат законодателите, е механизмът, който Волфганг Щютцел описва и нарича

"салдова механика" -

ако в една стопанска система са наложени такива правила, че загубата е невъзможна, в тази система и печалбата ще е невъзможна, но тя все пак ще има нужда от енергия, за да работи, тя ще е нетен консуматор на разходи. Репресивните регулации на финансовата система "работят" само докато стопанството е свито, в депресия. Започне ли обаче да се възстановява и особено когато расте, репресията пречи. Тогава е време за дерегулация - постепенно отслабване на натиска на надзорните администрации и отмяна на наложени забрани и ограничения. И влизаме в режим на облекчаване и разкрепостяване. Сезонното превключване регулация - дерегулация следва фазите на икономическия цикъл: криза - депресия (регулация) - оживление (дерегулация) - растеж. Затова трябва да приветстваме ранните признаци на промяната: преди дни за пръв път след години натягане на рестрикциите и свръхрегулиране

банките скочиха срещу регулациите.

Атаката започна Давид Фолкертс-Ландау, главен икономист на Дойче банк, с критика на т.нар. "Правило на Волкер" - член от закона Дод-Франк (САЩ, 2013 г.), който налага ред забрани за търговията на банките за собствена сметка (но с парите на вложителите) на финансовите пазари. Според анализите на най-голямата германска банка именно тези забрани били причината за мощния (но краткотраен, види се) срив на борсите по цял свят през изминалата седмица. За пръв път в борсовата история видяхме индикаторът Дау Джонс да се срива със седем процента за няколко минути. Причината според Фолкертс-Ландау: банките не играят обичайната си роля на буфер, който изглажда случайни и резки колебания на пазара. Правилото на Волкер прави пазарите много по-рискови и колебанията на курсовете (volatility) многократно по-стръмни и широки. И все пак не точно тази рестрикция е най-болезнена за банковата система. Правилото на Волкер е лесно за атака, понеже логическите му основания са слаби и оборими. По-ясен белег за раздвижване на банките е глухото

брожение срещу отрицателните лихви

и засилващата се критика срещу забавата на централните банки да увеличат лихвените проценти. Ниските лихви облекчават тежестта на натрупаните дългове, отрицателните лихви са чиста субсидия за банките за сметка на техните вложители. Защо тогава банките искат промяна? Логично би било само ако те очакват предстоящ ръст на кредита. Всеки банкер би предпочел да договаря новите кредити при по-високи и растящи лихви. Нищожна част от кредитите по света (но преобладаващата част от кредитите у нас) се сключват с плаващи лихви. Най-често лихвата е фиксирана за целия кредитен период. Докато лихвите са смешно ниски и чак отрицателни (по т.нар. безрискови вложения - в ценни книжа на най-мощните държави, банки и корпорации), всеки кредитор отпуска само сигурни и краткосрочни заеми. Затова при ниски лихви кредитът се свива. Обратно,

повишаващите се лихви са белег за оживление

на икономиката. Критиките срещу ограниченията и натискът за дерегулация на финансовите пазари и институции - също. Без рестарт на кредита в познатите отпреди кризата (2007-2008 г.) обеми, икономическият растеж ще е бавен и мъчителен. Но вече се виждат първите белези за очаквано оживление след седем, скоро ще станат осем години на мъчителна депресия.