След поредния цикъл от тежки, но безсмислени закани на политиците, безпомощно хленчене на икономистите, ново притягане (но не дотам) на коланите, навръх 24 май южните ни съседи получиха спасителен транш от 10.3 млрд евро. И нещо по-важно: полуобещание на основните им кредитори, че гръцкият държавен дълг ще се "преструктурира". Т.е. ще се опрости частично. Досега европейците не даваха дума да се рече за опрощаване на дълга на елините, макар да беше ясно още миналия август, при старта на сегашната (трета) спасителна програма, че договореният финансов пакет не решава дълговия проблем и Гърция никога няма да успее да плати натрупания дълг. Затова Международният валутен фонд още тогава искаше дългът да се съкрати наполовина. След година очевидното се потвърди - въпреки всички мерки



Гърция продължава да затъва



в дълговото блато и вече дължи 321 млрд. евро, (над) 180% от годишния си продукт. Напук на всички "стабилизационни" мерки (вдигане на данъците, орязване на разходите) дългът ще продължава да расте и когато дойде ред да се бъкли следващият транш от програмата за 86 млрд. евро, ще се окаже, че гръцкият дълг надхвърля 200% от годишния БВП на страната, че никаква стабилизация няма, а строгите мерки (т.нар. "остеритет") само влошават положението. Тази нова гръцка трагедия, сравнима с класическите творби на Есхил, Софокъл и Еврипид, разбуни стари спорове и събуди страха от перманентната депресия, опасението, че не само Елада, но и цяла Европа, а може би и целият свят са в капана на постоянна и непреодолима икономическа безпътица, че депресията, която продължава девета година, може да не е временна трудност, а новото нормално състояние на световното стопанство, и да трае десетилетия. За перманентна депресия ("трайна стагнация", secular stagnation) отдавна говорят прочути икономисти като проф. Лари Самърс, бившия секретар на трезора на САЩ, лорд Търнър, нобелиста Пол Кругман. В безнадеждната ситуация като от времето на Хърбърт Хувър пак спорят интервенционисти и ликвидатори.

Според привържениците на намесата държавата трябва да бори депресията с всички достъпни средства, най-вече с парична политика. Целта е да се поддържа потреблението и най-вече да се избегне кредитен колапс. И като следват съвета на Милтън Фридман (че Великата депресия щяла да бъде избегната, ако Федералният резерв беше изсипвал реки от долари, за да поддържа банките да плуват въпреки баласта несъбираеми заеми), днес централните банки заливат пазара с евтини пари. Но без видим успех. Дълговете растат, но кредитирането - не. С получените евтини пари банките купуват държавни и подобни (уж) "безрискови" ценни книжа, но намаляват кредитите за бизнеса. А реалната икономика стои практически на място, т.е. на дъното. Тук се намесват

теоретиците на ликвидацията,



според които никога няма да преодолеем депресията, ако не ликвидираме ненужните производства, невъзвращаемите дългове, неефективните банки и лавината ценни книжа, надутите ренти, непосилните бюджетни разходи, фалшивите доходи. Те с удоволствие припомнят предупреждението на Фридрих фон Хайек, че "изкуствено намалените лихви и създаването на излишен кредит кара инвеститорите да вярват, че икономическите условия са по-добри, отколкото са всъщност, и подсилват възникващите спекулативни тенденции с голямо повишение на цените на имотите и на финансовите активи и започва процес, който води до колапс на цените и производството". Според ликвидаторите само ако оставим да фалира, който ще фалира, икономиката сама ще се оправи. Според първия финансист на САЩ от времето на Великата депресия Ендрю Мелон фалитът "ще прочисти гнилото в системата, високите разходи за живот и луксозният живот ще изчезнат, хората ще работят по-здраво, ще живеят по-морален живот, цените ще се напаснат, предприемчивите хора ще заместят по-некомпетентните хора." Прочувствено, но е струвало огромна разруха, глад и мизерия за милиони. Всъщност интервенцията няма алтернатива, но има алтернативи на интервенцията. Сиреч има различни начини и различно успешна намеса, като в медицината. Има терапия, която помага, и такава, която влошава. Още бащите на икономиката (спомнете си физиократите) са се обръщали към природните науки, за да лекуват болестите, които мъчат стопанството. Не само икономиката, хората също страдат от трайни депресивни разстройства, заболяването се нарича "дистимия". Симптомите са същите: нарушен апетит, умора, липса на енергия, ниско самочувствие, лоша концентрация, страх от решения, безнадеждност, песимизъм, суицидност. Това е тежко заболяване. Човек, страдащ от дистимия, няма "да се оправи от само себе си". И



икономиката има нужда от терапия



против дистимия, някой отвън трябва да я изтръгне от депресията. Как? Да накара обществото да работи, да му покаже смисъл и цел, да му внуши увереност. Въпреки риска от свръхзадлъжнялост (вече се говори за "елинизация"), паричните облекчения трябва да продължат. Рискът от елинизация е по-малък от риска от японизация ("изгубеното десетилетие" на 90-те), опасността от инфлация, дори при хиперинфлация, е по-малка от дефлацията, предизвикваща колапс. Както самоубийството е по-опасно от възможното самонараняване. Проблемът е как паричните облекчения и фискалните разходи да накарат икономиката да работи. Това е възможно само ако банките могат да печелят от евтините пари и нулевите лихви, като финансират реалната икономика - проекти, които създават доходи и работни места за повече хора. А рефинансирането на финансови вложения трябва да се ограничи и спре. От всички мерки сега печелят корпорациите и банките гиганти, малките и прохождащите фирми все по-трудно вземат кредит и държавни поръчки - а точно те трябва да ги получат. Това е задачата, която всяка държава трябва да реши. Европа засега се проваля.