Старите, грозните и злите прецакаха младите, умните и красивите - горе-долу така си превеждам избрани коментари по социални мрежи и медии относно най-обсъжданото събитие в света през последните дни. Разбира се, изказват го не със същите точно думи. Но почти. Тези словесни упражнения са базирани върху статистическите данни, които показват как за излизането на Кралството от ЕС са гласували главно възрастните и консервативно мислещите британци, а за оставане - младите, лондончаните, по-образованите.

Рефренът ми напомни нещо от близкото политическо минало у нас, но няма сега да се фиксирам върху това. Ще обърна внимание само върху поляризацията на мнения, опростяващи събитието до



добри и лоши, ваши и наши, бяло и черно



Ще цитирам две високопоставени фигури - президент и кандидат-президент. И двамата заможни, макар вторият - несъмнено по-заможен от първия. Първият е нашият президент - г-н Плевнелиев, който преди резултатите от референдума обяви, че разпадането на ЕС след евентуален успех на Брекзит означава война, а след Брекзита рече, че това е "един лош ден за Европа, лош ден за европейската демокрация, лош ден за европейската икономика, лош ден за Европейския съюз. Ясен знак за ненаучен урок от историята." Другият - кандидатът на републиканците за президент на САЩ Доналд Тръмп, прояви еуфория и поздрави британците за решението им да напуснат ЕС, като заяви, че са си "върнали контрола над своята страна и че това е нещо велико". (Няма да се поддам на разни фейлетонни изкушения и да намекна предвид значимостта на този глобален политически акт за всички как г-н Тръмп тури себе си с такива изказвания в групата на старите, грозните и злите, пък г-н Плевнелиев запази за себе си почетно вовеки място в другата листа - на младите, умните и красивите. Инсинуативно би изглеждало, та не ща да се впущам в подобни алегорични серпантини.)

Но станалото в кралството извади на показ дилеми, по-дълбоки от черно-бялата политическа драматургия, с която сме свикнали да ни работят политици и анализатори. Първо - ако разширяването на демокрацията, нейната "швейцаризация" тоест - повече гласувания и допитвания до народа, е нещо хубаво, то какво да правим, когато народът не съвпадне с мнението на младите, умните и красивите? Нямам предвид само референдума във Великобритания, имам предвид факта, че за първи път кандидат-президенти на САЩ от двете големи партии се оказаха фигури с извънредно нисък процент одобрение, които също - и двамата - не удовлетворяват огромната част от младите, умните и красивите? Какво да правим, ако народът един ден избере политици като Льо Пен баща или дъщеря за президент? Всъщност един ефрейтор, заел се с политика в Германия преди вече почти близо век,



дойде на власт избран от народа си,



а не назначен от Сталин, Путин или Наполеон...

Има и второ - ако инструменталистиката на демократичните практики е такова нежно и измамно цвете, то кого да турим да плеви около него? Кой да решава кога и в какви дози то да се нюха, за да е красота и аромат, а не повръщня и разстройство от употребата му? А ще питат ли изобщо нас кому да доверим такава висша градинарска служба, или някой някъде вече я е заел и се е самоназначил; някой, който надзърта в милиони компютри и взема решения в добре охранявани зали - без журналисти и публика? Защото щом не сме надеждни за обикновен избор, то пък за избор на супервайзъра озеленител ли ще се окажем най-подходящият електорат?

Не - за тази служба очевидно не се предвижда ни избор, ни референдуми. Тя е свързана с тайни и с пари, при това с много пари. А тези неща не изглеждат за доверяване на масите.

Искрено ми се щеше разломът между нации, класи, стереотипи и идеологии у нас и по света да е ясно очертан като пряснобоядисана осева линия по нова магистрала. Тези тук са правилните и добрите, онези там - лошите и негодните. "Дано час по-скоро пукнат всички носталгици!" - каза ми ядно една литераторка преди седмици, инак нежен лирик, по повод поколенията в България, които още бленували по безплатното здравеопазване и билетчето по 6 стотинки за трамвая..."

И какво като пукнат, ще настане "вечна обич, вечна правда на света" ли? - попитах я аз в унисон с класика*. Общество на трайната красота и хармония ли ще настъпи тутакси и завинаги? Тя помисли и не отговори. Ясно беше.

Брекзитът във Великобритания не се случи само поради уплаха на британци от прииждащите румънци и българи. Разломът там, че и в други глави - американски, холандски, френски, финландски и какви ли още не, стана при вида



на милионите бежанци от изкорубени градове



Изкорубените градове станаха с одобрението или неодобрението на същите тези глави, с техни пари и бомби. Разломът е много дълбок, минава през електронни потоци и банкови сметки, през държавни граници, свещени книги и гробища. Минава по места, дето дори трева не никне, камо ли онова цвете, за което споменахме по-горе.

---

* "Червените ескадрони", Христо Смирненски