Наскоро се разходих от НДК до Съдебната палата, без да бързам. Стана ми интересна езиковата полифония, която дочувах от минувачи и зяпачи. Заслушах се по-внимателно - и успях да идентифицирам цели 9 чужди езика. Седем разбрах какви са - английски, немски, италиански, руски, арабски, турски и гръцки. За осмия и деветия не съм сигурен - стори ми се, че единият беше албански, а другият - нещо скандинавско. Не е това важното, а тази многотия, която преди трийсетина година не можеше да се чуе. Замислих се това добро ли е, или лошо. Реших, че е добро. Очевидно повече от чужденците бяха туристи - а - като се има предвид времето на улицата, това означава, че привличаме с нещо хора, съответно пари; изобщо - интересни сме. Надявам се, привличаме с паметници, музеи и курорти, но дори с ниски цени да е, пак е добре. По тези наши ширини не само е минавал, но е и живял етнически много пъстър свят. Нека си припомним, че само Варна преди има няма век, век и половина, е била гръцки, турски, еврейски, арменски, цигански, дори татарски град. Българите в нея били само една, при това неголяма махала.

Има обаче и нещо, което изглежда нелепо. То са фирмените надписи по витрини и фасади. Още като влизате, да речем, от Сърбия, и се загледате във вечерните неони, ще ви е трудно



да разберете в коя държава влизате.



И съответно - да узнаете на какъв език пишат тук хората, каква азбука използват. Мисля, че този въпрос се урежда в общински наредби, и някои общини изискват по-строго от други. Според тези наредби текстовете в рекламни и информационни елементи се изписват задължително на български език, а на чужд език МОГАТ да се изпишат, но размерът да е по-малък. Разходете се обаче из нашите градове, включително столицата, и ще срещнете огромен брой надписи и реклами на фирми, в които няма нищо българско. Вероятно ползват точката, че запазената търговска марка, фирменият знак и логото с доказана международна популярност могат по закон да си остават в оригинал. На практика това правят обаче почти всички фирми - с доказана или недоказана (а как се доказва и от кого?).

Но нека приемем, че сме се гмурнали вече в огромния буквар на латиницата, и сме станали успешна част от англоговорящия свят. Това не е така, но нека го допуснем за миг - в угода на маркетинговия просперитет и улеснената комуникация между хората. (В края на краищата ние влязохме навремето официално във франкофонската общност - доста нелеп по същество вход предвид факта, че нито езиково, нито колониално сме били някога част от държавността на французите.) Защо тогава да не приемем англофонията вкупом и официално - и без това юношите ни са вече англофони. Защо всички надписи да не се изписват на латиница, но на английски? Дори това бих приел. Без възторг, но - глас народен, глас Божи. Ако така реши мнозинството. Стига да има единен стандарт и ред, които да заменят знаковия хаос по улиците ни днес.

Само че и това го няма. Днес всеки си слага рекламата и си пише фирмата на езика, от който произхожда, или който е научил най-добре, докато е гастарбайтерствал нейде из широкия свят. Виждам навсякъде надписи на латиница, но на италиански, турски, френски, немски, испански... Виждам надписи на арабски, гръцки, китайски, иврит. Виждам дори на кирилица, но "Сръбски ресторан" - примерно, или "Осторожно - пол влажный" - в ситен мол в центъра на София. По неизвестно какви причини. Надписите на български стават рядкост -



РАРИТЕТ, да го кажем за по-разбираемо.



Не съм чул някой да осъществява истински контрол върху това, или да санкционира. Всеки си пише имената и фирмите по фасади и реклами с каквато азбука му се поревне и на какъвто език му лежи най-добре.

Ще кажете - че какво пък чак толкова ти пука? Откъде се намери тъкмо ти такъв алфабетен пурист - нали най-важното е бизнесът на хората да върви? Нали само езикът на парите е универсален и всеки го разбира? Алъш-вериш да пада, а другото са дреболии.

Ще кажа обаче, че само наужким е така. Всъщност не е. Този бардак пред очите възпитава и съобщава важни неща. Той казва и на българи, и на чужденци следното: "Тук е царство на слободията. Тук няма единен национален стандарт. Тук на никого не му пука, това е free територия; дармадан зона; всеки да се весели както може, всеки да кара по своя си устав - немски, френски, турски, китайски, руски, арабски или американски - защото местен няма.

Та дреболията е само на пръв поглед. На втори, трети и пети поглед тъкмо тя създава у българите чувството, че принадлежността е стопяващ се



като мартенски сняг фактор.



Тя създава манталитет като най-срещащия се по тези ширини. Манталитет от типа на: "Аз български филми не гледам", "Аз българска музика не слушам", "Аз български автори не чета", "Аз български политици не признавам", "Български спорт няма". Тя прави от българския свещеник предпочитан обект за телевизионна глума под имена като "Нафърфорий", от народните ни представители "дупетати", а от националното ни самоуважение - shit.