Новата стратегия за научните изследвания има някои достойнства, които я отличават от всички стратегии, приемани досега - за пръв път тя почива на обективен анализ на положението и на експертен подход при определяне на визията, политиките и целите. Наред с това обаче тя има един основен недостатък - приема принципите и модела на управление на БАН и българските университети за даденост, която не може да се изменя.

Стратегията обективно отчита, че научните изследвания в България са в кризисно състояние, че е налице трайно изоставане от останалите европейски страни. Отчитат се "трудно обратими" нанесени поражения. Като основна причина се посочва лошата национална политика по отношение на науката през последните десетилетия. Стратегията не се задълбoчава в анализ на причините. Същевременно като основна цел се поставя "устойчиво възстановяване на международните позиции на страната по качество и количество на научните изследвания". Как ще се постигне това? Посочени са правилните политики, но предвидените дейности и мерки не вдъхват гаранции, че тази цел ще бъде постигната. Предвидени са дейности и мерки, които ще срещнат съпротива и трудно ще бъдат изпълнени при съществуващия управленски модел на българската наука. Не се предвиждат съществено изменение на нормативната база и дълбока структурна реформа.

Стратегията предвижда растеж на публичното (институционално и проектно) финансиране до 0.70% от БВП през 2022 г. и 1% - до 2025 г. Този не особено силен растеж е реалистичен не само съобразно финансовите възможности на страната, но и предвид обстоятелството, че институционално финансиране в нереформираща се система е неефективно и че административният капацитет за проектно финансиране е много слаб и съмнителен. Същевременно не се предвижда сериозно изменение на нормативната база на управленския модел на българските научни институции. А точно тук е потенциалът за постигането на набелязаните цели.

Затвореното самоуправление с изборност от широките научни състави - характерно както за университетите, така и за БАН, - пречи на конкурентното развитие и постигането на качествени научни изследвания и образование. Това е



примитивната форма на един отречен модел



на университетско управление в Европа и по света. Днес най-разпространен (при близо 80% от университетите по света) е моделът, характеризиращ се с борд (съвет) на регенти (настоятели) като върховен орган на управление. При някои университети в Европа върховен орган са университетски съвети, включващи представители на държавата, обществеността и бизнеса. Но никъде няма общи събрания, избирани от широкия състав. При самоуправление с популистка изборност отдолу предпоставките за развитие на университетите като висши центрове за производство на знание - мобилност, конкуренция, стимулиране на единиците, които дърпат напред - отстъпват пред комерсиални тенденции за продажба на знание. Опорен ориентир на управлението стават интересите на широките университетски състави - университетите започват да служат на себе си.

Това съвсем не е новооткрита истина в родното научно пространство. Тази истина и необходимостта българските политици и висши научни администратори да я вземат под внимание бяха ясно посочени от авторитетни европейски учени още преди присъединяването на България в Европейския съюз. Но тази истина е потискана и игнорирана в продължение на 20 години. Въпреки че прозира от много документи на Европейския съюз и Световната банка.

Ето какво е казал бащата на ирландската научна реформа д-р Едгар Уолш още преди десет години - при едно посещение в България през 2007 г.: "Ние отменихме избора на ректори със закон. През 1996 г. ирландското правителство реши, че ректорите ще се назначават, а няма да се избират, и така започна търсене на най-подходящите хора за постовете, независимо дали те са от дадения университет или не. Въведе се изискване да рекламираш този пост международно и дори се избират "ловци на глави", които да открият най-добрите кандидати. После списъкът се предлага на независим борд за избор на ректор и след проведени интервюта става ясно кой е одобреният кандидат. Това между другото е посоката, в която Западна Европа се движи като цяло, независимо от неудоволствието на професори и декани. Смешно е в една толкова голяма организация работниците да избират шефа си.



Един ефикасен бизнес няма как да работи



по този начин".

У нас властва митът, че затвореното самоуправление е академична автономия, нарушението на която е едва ли не светотатство. Това е лъжа, набита в ушите на широката общественост, а компетентната академична общност мълчи. Защо? Та надали има български професор, който да не е бил поне няколко месеца в чуждестранен университет/институт и да не е разбрал как той се управлява.

Законовият модел на управление на университетите и БАН е обусловил статукво, чието запазване е от жизнен интерес за академичните и административни състави. Защо авторите на новата стратегия не поставят този въпрос? Ако стратегията цели постигането на прелом и възход в качеството на българската наука, държавата трябва да има решителността да използва своите оръжия и да промени нормативната база. Само така ще се осигури гладък път за промените и науката ще бъде изведена от сегашното й състояние. На българската наука са нужни нов Закон за висшето образование и сериозни промени в Закона за БАН.

Предлаганата нова научна стратегия има и друг сериозен недостатък. В нея се говори за "балансирано" съотношение между институционално и проектно финансиране, без да се разбира колко средства ще се отделят за проектно финансиране, с което единствено държавата може да постига стратегическата цел - да въздейства върху качеството на научните изследвания, както и да ги пренасочва от една област в друга в зависимост от нуждите. Имах възможност да видя непосредствено каква е ролята на проектното финансиране, как посредством перфектно организирани финансиращи фондове към държавни органи може бързо да се пренасочват изследвания от една област в друга. Например през периода 1985 -1990 г. правителството на САЩ отделяше милиони долари за проектно финансиране чрез различни фондове за изследвания върху получаването на течни горива от въглища. Стотици учени (между които и аз) - както местни, така и чуждестранни - бяха привлечени да работят по програми в тази област в някои от националните лаборатории и в много университети. След приключването на първата война с Ирак (1991 г.), буквално за месеци, тези програми приключиха. Работещите в тази област бяха принудени да потърсят включване в други проекти, което изискваше мобилност и прехвърляне в друга тематика.

Институционалното финансиране трябва да се повишава (както с оглед подобряване на научната инфраструктура, така и на социалния статус на учените), но не на базата на всички учени, ангажирани с изследователска дейност. Световната практика е на твърд постоянен щат да бъдат само хабилитираните учени (faculty members в Америка) и квалифицираният технически, поддържащ и административен персонал. Останалият изследователски състав



трябва да бъде мобилен



и финансиран на проектна база.

Трябва ясно да се каже, че Националният фонд за научни изследвания в сегашното си състояние няма необходимата организация и капацитет за такова проектно финансиране, което би довело до постигане на целите на стратегията. В стратегията ясно трябва да бъде поставена задачата да се изгради модерен, независим, свързан с международен съвет и използващ международни оценители фонд за научни изследвания.