От почти две години сякаш два различни свята съществуват паралелно в населения предимно с кюрди турски град Диарбекир. Крайните квартали създават впечатлението за едно чисто, мирно и оживено място, докато центърът на града прилича на черна дупка, която заплашва да погълне цяла Турция. Сур - така се нарича историческият център на историческия град, който е опасан от стените на античната крепост. От зимата на 2015 г. в тази част на града действа полицейски час. Токът често спира. Децата се радват на принудителна ваканция, тъй като училищата са затворени. Обстановката се нажежи, след като група бунтовници се барикадираха в центъра на града и обявиха автономия - по заповед на централата на забранената Кюрдска работническа партия (ПКК) в планината Кандил. Положението тогава бе сходно и в съседните на Диарбекир райони. В резултат на това кървавият конфликт между турската държава и кюрдската ПКК, избухнал още през 80-те години на миналия век, се разгоря с нова сила. От прекратяването на примирието преди две години стотици загинаха, включително деца и жени. Макар хората да не наричат случващото се така, подновеният конфликт си е истинска гражданска война. Преди две години администрацията и магазините спряха да работят, същото важи за комуналните услуги, ресторантите и пазарите. Според президента на Занаятчийската камара в Диарбекир - Аличан Ебединоглу, от избухването на конфликта до сега повече от 25 000 души са загубили работата си, съобщи "Дойче веле". Собственик на ресторант казва, че повечето хора искат просто да продължат да работят и не ги интересуват никакви автономии.

Шефът на Индустриалната бизнес асоциация в Югоизточна Турция - Сах Исмаил Бедирханоглу - не одобрява нито действията на кюрдските бунтовници, провъзгласили автономия, нито тези на турската държава. Той критикува и поведението на левите сили в страната. "Левицата се опитва да разбере фантазиите на кюрдите за автономия. Но ние не искаме да ни превръщат в жертва на чужди фантазии. Работа на кюрдите ли е, например, да се противопоставят на мераците на президента Реджеп Ердоган да разшири своите правомощия? С това трябва да се занимава турската опозиция", допълва Бедирханоглу. Така виждат нещата и обикновените хора в Диарбекир. Собственик на магазин за сушени плодове - единственият, който работи в момента в Сур - каза, че местните хора са преживели много кризи, губили са близки хора, но сега са напълно отчаяни. Други не разбират пълната незаинтересованост на техните сънародници от другите райони на страната за случващото се в Югоизточна Турция. "Нищо не се е променило от 90-те години до днес.



И преди гледаха с безразличие как убиват децата ни,



възмущава се жител на Диарбекир, пожелал да остане анонимен. И не е само той - повечето хора тук не желаят да се представят с имената си, защото се страхуват както от властите, така и от ПКК.

Но от всичко това най-много страдат както винаги обикновените хора като Фатма. Ужасната сцена за нея и нейните близки се разиграла една неделя. Тя тъкмо обядвала с мъжа си Абдулкадир и петте им деца, когато избухнала бомбата. Осколките проникнали през стената и убили нейната племенница. Това нещастие слага точка на предишния живот на семейството. От този момент нататък то е принудено да търси подслон другаде и се чувства като бежанец в собствения си град. Семейството на Фатма е сред онези 24 000 души от квартала на Диарбекир - Сур, които са прокудени от домовете им. Войната в сърцето на града ескалира след изтичането на примирието между забранената Кюрдска работническа партия и турското правителство през юли 2015 година. Според доклад на Амнести интернешънъл в боевете в региона са загинали най-малко 368 цивилни граждани. Заради въведените през септември 2015 година забрани да се излиза от домовете, много от жителите на квартала остават без достъп до питейна вода и хранителни продукти. Това ги принуждава да се изселят. Официално въоръжените сблъсъци в Сур са прекратени през март 2016 година. Но трагедията на хората там продължават и до днес. Също като Фатма има още много други, които са загубили своя дом, своите близки и всичко, от което са изкарвали прехраната си.

След разрушаването на старата им къща Фатма и семейството й са принудени да се изнесат на хотел. Първоначално правителството плащало месечните разноски за хотела в размер на около 2000 турски лири (около 500 евро), но след шест месеца им било казано, че е крайно време да си намерят друг подслон. Правителството продължавало да ги подкрепя месечно с 1000 лири, но подобна сума не стига за нищо. "Изровихме много предмети от развалините. Нашата къща вече я няма. Всичко е в развалини", казва Фатма. "Парите, с които държавата ни подкрепя, не стигат, за да се осигури прехраната на пет деца и да се възстанови изгубената покъщнина. Пестим от всичко, включително и от храната, някои продукти изобщо вече не са по нашия джоб", казва майката. Помощите на правителството са жизнено важни за оцеляването на хората. Но когато един от членовете на семейството започне работа, помощите за цялото семейството спират, независимо че много фамилии се състоят от по десет-дванадесет души. А когато и работата е нископлатена, доходът от нея не стига дори само за покриване на наема, критикува Ендрю Гарднър от Амнести интернешънъл.

Зейтин живее в един жилищен блок в покрайнините на Диарбекир. Преди войната семейството живяло в квартал Сур цели 22 години. "Къщата ни беше много хубава и светла. Имахме градина и голям кладенец. Често ни посещаваха хора. А сега всичко е разрушено", казва тя. По време на боевете Зейтин е принудена да напусне родната си къща заедно с мъжа си и осемте им деца. След края на боевете се завръщат обратно, но заварват само развалини. Сега семейството живее в помещение, което всъщност е било замислено като зала за събрания на съкооператорите.



Слава Богу, че имаме добри съседи.



Много съм им благодарна за помощта, казва жената. Някои съседи подарили дори мебели на семейството. Понастоящем Зейтин и семейството й плащат 650 турски лири месечен наем. След като свърши учебната година обаче, искат да се преместят в по-евтин квартал, където наемът ще е 450 лири. А това е важно, защото Зейтин вече не може да работи. "Войната ме разболя, имам проблеми със сърцето", казва тя.

Обратно в Сур под горещите лъчи на слънцето Девран Кая продава сладолед и разказва как е загубил магазинчето си. "Навсякъде по стените имаше дупки от взривовете", казва той и допълва, че нито хуманитарните организации, нито правителството му предложили някакво обезщетение. Подкрепа получава единствено от семейството си. Но дори наемът за малкия щанд, който изградил с подръчни средства, е твърде висок за него. "Това показва колко сме бедни. Едвам свързвам двата края, а помощ - отникъде. Чувстваме се като хора без родина, като чужденци в собствения си роден град", казва Девран Кая. Правителството в момента изравнява с булдозери обширни области, за да отвори място за строежа на предвиденото в новия градоустройствен план за развитие. Много турски семейства, които са останали без дом, ще бъдат принудени отново да се преселват. Фатма и децата ще трябва да се простят със сегашното жилище, а Девран Кая ще загуби малкото си магазинче. Никой обаче не им казва кога точно булдозерите ще стигнат и до тях. "Може да трае две седмици, пет месеца или цяла година. Понякога пристигат в рамките на три дни и не ни дават никакво време да си съберем нещата", казва той и бърза да се върне на работа. Пред щанда му чака клиент и Девран Кая не може да си позволи да го изпусне.