Какво правим, когато медиите ни сблъскат с поредния акт на необяснимо насилие? Вглеждаме се в себе си, търсим проблемите в обществото ни? Не, правим обратното: изтласкваме злото навън, та да не ни омърсява. Най-лесно е, когато насилникът е ислямист, ром, бежанец или поне шведски турист. Но понякога колкото и да се мъчим, не успяваме да се разграничим. И тогава прибягваме до кретенизирането на другия.



Дилемата: лош или луд?



Един безпричинен ритник срещу нищо неподозираща жена, който не успяваме да припишем на чужденец или малцинство, става повод за диагноза. И когато разбрахме, че младежът наистина е бил диспансеризиран, всичко си дойде на мястото. По-сложно беше с бияча от родилното, дето искал плацентата на детето си. В първия момент, естествено, го кретенизирахме, защото, съгласете се, кой нормален човек ще иска плацента? Потекоха онлайн размишления за това какво точно иска да прави с нея - ще я яде ли, както правят много млекопитаещи, ще я пази ли, за да завещае стволови клетки на детето си. Някои се впуснаха да проучват въпроса и откриха, че в САЩ била разпространена практиката плацентата да се суши и капсулова, а после да се пие за магическо възстановяване след болести. И забележете, едва когато се появи хипотезата, че тук може да има зъл (търговски) умисъл, потребителите почнаха да де-кретенизират насилника и да го обявяват за злодей.

Лош или луд - ето дилемата. И не е лесно да решим



коя от опциите съдържа повече хуманизъм



Кога сме по-щадящи: когато кажем, че даден политик е корумпиран, некадърен и властолюбив - или когато просто му поставим диагноза и така го извадим от нашия свят. Сещате се за един лидер, чиито публични изяви едни посрещат със сложни конспиративни интерпретации за това какво точно цели с този театър, а други просто махат с ръка - пак влезе във фаза. Май все пак първите с омразата си го уважават повече, не мислите ли?

Според едно интернет поверие проблемите на нашата държава ще се решат от само себе си, ако политиците започнат да се подлагат на тестове за психично здраве. И ако това ви звучи като шега, за учителите не е съвсем така, защото през октомври миналата година Министерството на здравеопазването прие наредба за периодическа проверка на "заболяванията и отклоненията" посредством т.нар. психотестове. Какво не се изговори от тогава - от веднъж годишно минахме на тестуване през пет години; даваха се примери за учители, които пият, за учители педофили, за преподаватели, прегрели от нервната работа с подрастващите. Но наредбата така и не е отменена, което дълбоко обижда учителското съсловие. Както каза лидерката на учителския синдикат Янка Такева - ако е така, значи трябва да се проверяват и лекарите, и журналистите, а в последна сметка и самите чиновници в Министерството на здравеопазването, нали така?

Представете си едно такова общество, в което всеки непрекъснато трябва да доказва своята нормалност. Боя се, че то не е далеч от представите на средния българин, който днес живее с усещането, че нищо не е както трябва. Не може повече нещата да вървят накъдето си искат, трябва някой да наложи ред. С възрастта човек започва да отлита по свои си психически тангенти. Българското общество застарява, хората се окопават в идиосинкразиите си, все по-нетърпимо става различието на другите наоколо - дебили, ненормални, идиоти...

Е добре, въвеждаме психотестове за депутати, учители, и в последна сметка - за да няма обидени - за всички. Но кой (ако перифразирам Ювенал) ще тества самите тестващи? Психиатрията рискува да добие статут на безконтролна власт, а това със сигурност няма да ни излекува от подозрението, точно обратното дори. И само си представете как ще очакваме поредния психотест; представете си страха, че тайнственият човек зад бюрото може да постави чавка в графата "отклонения", с което да сложи край на професионалния ни живот. Разбира се, ще има обществен натиск за прозрачност и в резултат от това всеки от нас ще се разхожда с документ за нормалност, може би изразена в проценти.



Съвсем просто е всъщност



Всеки колектив много добре усеща кой от членовете му дава фира, на кого трябва да се помогне и кой следва да се насочи към медицинска помощ. Бедата е, че този човешки механизъм очевидно вече не работи и затова търсим да го заменим с някаква машинка.

Няма сила, която да ни отърве от депутат, който започва да прегаря медийно. Няма как университетски преподавател да бъде насочен към по-ранно пенсиониране. Същото важи за чиновника, за сестрата, за катаджията. Колективът не може да се освободи от болния човек - и ето че на помощ идва медикализацията: ако успееш да вкараш човека в съответната графа, ще можеш да се освободиш от него и да вземеш някой читав. Не казвам, че хората по-лесно трябва да се уволняват, а че това трябва да става по човешки мерки, не чрез диагнози. Шизофрения или епилепсия са тежки заболявания, които, разбира се, са противопоказни за много професии и едва ли могат да се констатират от неспециалисти. Но характеровите отклонения от типа на психо- и социопатите са ясни за всеки човешки колектив, също както и различните "психични и поведенчески разстройства, дължащи се на употреба на психоактивни вещества и злоупотреба с алкохол". А що се отнася до "разстройство на сексуалното влечение", то се констатира от друг тип органи при извършване на престъпления. Парадоксът на подозрението е, че проверките не го отстраняват, а точно обратното - усилват го. Няма как да живеем нормално, ако непрекъснато търсим у хората наоколо знаци на лудост. Само си представете какви съдебни процеси ще има, когато някой директор реши да използва резултатите, за да се отърве от служителя си, какви обвинения в корупция срещу психолозите...

Впрочем, никакви психотестове няма да има, освен, разбира се, ако някой не е взел пари да ги разработва и трябва да се отчита. Но е препоръчително да сдържаме тия импулси, които ни карат да изхвърляме другите от света си. Защото от тяхна гледна точка другите сме ние.