"Всички цигански банди, мародери, които измъчват, малтретират, изнасилват и ограбват във всички градове на България, ще бъдат поставени на мястото им." Така се заканваше водачът на "Атака" Волен Сидеров през 2005 г. И няколко месеца по-късно прекрачи за пръв път прага на парламента като депутат. Оттогава обаче изтече доста вода и оглади острите ръбове на камъка. "Избягвайте всякакво заяждане с представители на тази общност (ромската - бел.а.), независимо че може да се почувствате засегнати." Това препоръча политикът преди дни, докато коментираше напрежението между българи и роми в Асеновград. И предизвика такъв шаш, че някои полуиронично, полусериозно го обявиха за "защитник на ромите".



На какво да отдадем подобна промяна?



Еволюция на мирогледа? Проглеждане за дълбочината на проблема след 12 години висене по депутатските банки? Или просто опортюнизъм, породен от смяната на перспективата - довчера вечният опозиционер, който говори и действа както смята, че електоратът го харесва, а днес - лидер в управляваща сила, усетил, че златната корона може да се превърне в трънен венец, ако не внимава какво говори и върши.

Засега всичко сочи по-скоро в полза на последния вариант. Работата е там, че на националистическия вожд отдавна му омръзна да е аутсайдерът, който гледа влажно отвън, докато другите си разпределят баницата. Предишните му опити да се присламчи към властта му оставиха възгорчив вкус в устата. Две години неформално крепи първото управление на Бойко Борисов, без да получи постове. И накрая сам даде повод на ГЕРБ да го разкарат, след като остави хората си да палят молитвени килимчета пред столичната джамия през 2011 г. После дойде краткотрайната ера на "златния пръст", когато "Атака" се превърна в парламентарна опора на кабинета "Орешарски" - кабинет на БСП и ДПС. Какво спечели Сидеров от този нездрав съюз само той си знае. Партията му обаче устремно пое към дъното - на изборите през 2009 г., когато стигна своя политически зенит, имаше почти 400 хиляди избиратели, а на вота през 2014 г. електоратът й падна до под 150 хиляди. Нещата вървяха много на зле и



перспектива за подобрение не се виждаше на хоризонта,



колкото и чести да бяха посещенията на Сидеров в Москва.

Горе-долу по това време водачът на "Атака" разбра, че звездата му залязва. И се обърна към онзи, на когото започваше да изгрява - Валери Симеонов, бившия му политически партньор, медиен бос, личен и семеен приятел, впоследствие превърнал се в негов кръвен враг. "Приключи детско-юношеският период на патриотизма. Трябва да се забравят и загърбят всякакви лични отношения, каквито и обиди да са нанесени през годините", рече Сидеров. И толкова. Разбраха се, сдобриха се и тръгнаха заедно на избори. Същата зрялост, благост и добродушие демонстрира към него и Бойко Борисов (след всичките им политически разпри и съдебни дела), който го прибра в управлението, барабар с останалата фронтовашко-воеводска команда след изборите през март 2017 г. Оценил жеста на новите си партньори, Сидеров демонстрира скромност и не поиска правителствен пост за себе си, а прие да бъде шеф на парламентарната група на "Обединени патриоти" - работа, която "изисква доста повече балансирано поведение и дипломация", по собствените му думи. И оттук започна да изгражда новия си образ - на зрелия държавник, който признава и практикува политиката като "изкуството на компромиса". Помирява парламентарни конфликти, балансира интереси - същински дипломат. А за досегашния му имидж на скандалджия и хулиган се оказаха виновни журналистите, разбира се. "Този образ е създаден. Имаше преекспонирани скандални сцени, но ще дойде време спокойно да ги разкажем... Медиите са изградили образ за мен върху черти, които са много малка част от моята същност", оплака се наскоро Сидеров.

Паралелно с това други "части от същността" на Сидеров започнаха да избледняват. Отношението му към ромите е само един пример. Само допреди година-две вождът на "Атака"



зовеше България да се оттегли от НАТО



Ревеше като същински лъв срещу американските военни поделения, които от време на време пристигат у нас. Заклеймяваше редовно неоосманизма на съседна Турция. Даже искаше и национален референдум за членството ни в ЕС. А сега? За НАТО меко сочи, че трябва да имаме "критичен анализ, не само да повтаряме мантрата - ние сме членове". За очакваните хиляди чуждестранни военни за учението Saber Guardian 17, организирано от американците, не промълвя и дума. "Трябва да се води балансирана политика", сподели наскоро за Турция. Дори изявлението му, че "бъдещето на Европа по-скоро е в евразийски проект, отколкото в това, което наричаме евроатлантически", трудно може да се тълкува като антиевропейско. Антиамериканско, да. Прави впечатление, че споделя и мисли как Русия е "част от българското духовно, етническо и културно пространство..., дъщерна страна на България... наше създание", на което твърдолинейните руски националисти едва ли биха погледнали добре.

Приказките му за Евразия обаче бяха изтълкувани от родните спецове във връзка с политиката на Кремъл като знак, че "Москва активира троянския си кон в управляващата коалиция" и в най-скоро време ни очаква дестабилизация и нови предсрочни избори. Нищо не може да бъде по-далеч от истината. С участието си в настоящото управление "Обединени патриоти" изживяват звездния си политически миг. И това важи с двойна сила за Сидеров - един от най-слабо популярните политици у нас и нерадостен собственик на партия с непрестанно изтъняващ електорат. Цялата компромисност, балансираност и дипломация на водача на "Атака" е насочена не само към запазване на политическата му позиция, но и



към съхраняването на управлението,



което гарантира тази позиция. Защото за първи път той има свой министър - Емил Караниколов, с ресор икономика, "министърът на "Атака", както гордо го назовава едноименният партиен вестник. 12 години след като пристъпи за пръв път в парламента, Сидеров реално навлезе на най-високо ниво в изпълнителната власт. Би ли захвърлил златния си шанс просто ей така? Едва ли. Затова и след шумотевицата около "евразийското" му изказване най-вероятно дълго време няма да го чуем да споделя размишления по геополитически теми. Не отърва нито на него, нито на партньорите му в ОП, на които дължи настоящото си благополучие. Но повече от сигурно е, че ще продължи да упражнява новото си амплоа на дипломат в политиката. В крайна сметка стабилността на управлението облагодетелства най-много него.