|
| Мила Искренова |
----------
- Г-жо Искренова, тази година балет "Арабеск" навършва половин век от създаването си. Какво внесе тази трупа у нас?
- Целият артистичен сезон 2017-18 г. ще бъде посветен на 50-годишния юбилей на трупата. През септември сезонът ще бъде открит с великолепна постановка - "Ромео и Жулиета" на Боряна Сечанова, артдиректор на трупата и неин ръководител вече повече от 15 години. "Арабеск" е трупа, създадена от най-големите имена на българския балет през 1967-а. Оттогава биографията му се развива интензивно, понякога драматично, но винаги в унисон с пулса на времето. Това е трупа, отгледала и дала път на най-известните и значими съвременни български хореографи, трупа лаборатория за съвременни танцови форми, която отстоява вкус и професионализъм въпреки всички обстоятелства...
- Съставът възниква като контрапункт на другите държавни балетни състави. Успя ли "Арабеск" да е алтернатива?
- Ситуацията, в която пребивава съвременният танц у нас, винаги е била доста "сложна".
- Защо?
- От една страна, стоят претенциите на държавната политика, която изисква висока посещаемост и пълни салони, от друга страна - вкусът и разбирането на публиката, които се възпитават и развиват сравнително по-бавно, когато се разглежда съвременно изкуство, и от трета страна стоят вътрешните изисквания на хората от съсловието, които са най-различни - от силно консервативни до крайно авангардни...
- Това какво значи за трупата?
- При тези обстоятелства репертоарната политика на трупата трябва да бъде много гъвкава и адаптивна, за да задоволи максимално всички очаквания. Но, така или иначе, както казах, на сцената на "Арабеск" са представяни много съвременни хореографи, наши и чужди: Уейн Макгрегър, Лиз Лий, Роджър Джефри, Маргарита Градечлиева, Галина Борисова, Росен Михайлов, Иво Димчев, Живко Желязков, Татяна Соколова, Петя Стойкова, Антония Докева, Анна Донева и др. Основният критерий при този подбор е висотата на професионализма и хореографските идеи.
- Употребихте и думата "драматично" за развитието на балета. Имали ли сте съмненията в мисията на изкуството си? Тежки моменти?
- Никога не съм се съмнявала в "мисията на изкуството" - то е единственият начин да се съхрани хуманизма и понятията за добро и зло, за красиво и грозно, за умно и глупаво. Но е имало много тежки за мен моменти, моменти на страшна психическа умора, в които съм се съмнявала в собствените си сили и в способността си да продължавам тази упорита битка, в условията на комерсиализация, в джунглата на материалните интереси. Балетът, и танцът въобще, е луксозно изкуство, изискващо пълно посвещение, а това изисква разбиране от страна на обществото.
- Е, не чувствате ли такова разбиране?
- Има още много да се работи в тази област. Хората, които се занимават с танц, се намират постоянно на ръба на героизма - и физически, и психически. За нивото на заплащането им не искам изобщо да говоря, защото е повече от обидно. Но любовта явно е по-силна от практицизма, и тази любов ражда много интересни и самобитни произведения и на нашата корава почва.
- В последния си спектакъл вие импровизирате по романа на Херман Хесе, като представяте негови видения и медитации на Сидхарта. Кое ви накара да ги синхронизирате и как постигнахте тази визуална реализация?
- Сега след премиерата продължавам да осъзнавам смисъла на този спектакъл за себе си. По принцип винаги се обръщам към теми, в които виждам възможност за развитие - както на вижданията на публиката, така и на моята личност. Изборът изглежда интуитивен, но е дълбоко вътрешно обоснован. "Сидхарта" за мене е книга пътеводител, защото съдържа идеята за спасителния мост на духовността - мост през времето и пространството, през религиите и културите, през осъзнаването на пола, любовта и приятелството... В критични моменти всички имаме необходимост да намерим опора в нещо доказано във времето, нещо с непреходна стойност. Както казва Хесе: "Вярвам, че идеите на хуманизма ще преодолеят и най-тежките кризи на човечеството". За мене това е Херман Хесе и неговата философско-поетична повест. Аз буквално потънах в нея, образите ме владееха напълно и благодарение на професионализма и чувствителността на танцьорите, както и на проникновената работа на сценографа Свила Величкова, тези видения се реализираха на сцената.
- Подборът ви на музика е малко странен. Спрели сте се на музика, популярна през ХХ век. Каква е естетическата ви цел с изпълнението на шлагера J' attendrai ("Ще те чакам") на различни езици?
- За мен музиката е изключително важен партньор на хореографията - тя съдържа не по-малко важни информационни кодове. Този подбор стана логичен, след като навлязох в дълбочина в мотивите на Хесе да напише тази повест и особеностите на епохата между двете световни войни в Европа. Исках да пресъздам музикалната среда, в която се е движел писателят, защото музиката е най-изразителният индикатор на общественото съзнание. По времето на Хесе например Вагнер е бил толкова популярен, че са го изпълнявали в кафенетата и кръчмите. Затова включих 3 увертюри от Вагнерови опери в камерен аранжимент. "Сидхарта" е написана през 1922 г., и затова съвсем естествено се появи и шлагерът от това време J'attendrai ("Ще те чакам"), който използвам на френски, немски и италиански. Това е песен на Рина Кети, която става силно популярна през Втората световна война - с нея са изпращали мъжете на фронта. Майка ми си спомни, че са танцували на нея. Тя внася един силно декадентски оттенък в музикалния пласт на спектакъла и засилва атмосферата на копнеж и обреченост. На финала, като силно жизнеутвърждаваща, включих една рага на "Лед Цепелин", защото радостта от Живота остава въпреки всичко. Аз вярвам в този финал.
- Значи вашата "Сидхарта" си поставя амбициозна задача - да е нещо като мост между времето и пространството в търсене на изход. Така ли е?
- "Сидхарта" е постановка, с която завършвам един дълъг, 9-годишен цикъл в моето хореографско развитие. В него си позволих "лукса" да използвам всякакви технически похвати, без да се интересувам от "чистотата на стила". За мене беше важно да експонирам на сцената собствените си пластични идеи и визии, провокирани от текста на Хесе. Дали това може да даде на някого духовен смисъл, е въпрос към зрителя.
- За Вас лично как беше?
- За мен преживяването беше силно отместващо тъкмо в този смисъл. Чувствам се силно променена и съм щастлива от този факт. Затова не мисля, че влиянието на изкуството е "донкихотовско" - то е себесъхраняващо и съвсем реално въздействащо.
- Хесе не е поклонник на случайността... А Вие вярвате ли в случайността?
- Ако има нещо, в което да вярвам, това е именно случайността. Както казва Курт Вонегът: "Случайните срещи са покана за танц от Бога". Животът ми е поредица от "случайни срещи" и тяхното развитие и резултат.
