Димо Райков е един от малкото съвременни писатели, които разказват за живота на българите в чужбина. Живее и пише в Париж. Наскоро излезе и последният му роман "Франция, разреши да те обичаме".

--------------

- Г-н Райков, може ли да се опише образът на българския емигрант?

- За мен българинът днес е разлюлян. Защото е с много демони в себе си, които се борят, и той самият дори не знае за тяхното съществуване. Не знае нито как да се смири с тях, нито как да се пребори. Същото важи и за емигранта. Каквито сме българите в България, такива сме, особено с отрицателните си черти, и в чужбина. Разбира се, има и изключения.

- А кои са тези демони?

- О, те са доста... Злобата българска е на неоспоримото първо място в тази класация на негативните черти в нашия характер. И завистта е в нея. Още повече че тези две състояния на нашенския манталитет се преливат едно в друго и доста често не може да се прецени кога всъщност започва завистта и кога тя се трансформира в злоба. И обратното. Да продължавам ли? Ето, сервилността, търсенето все на келепиреца, отмъстителността, все другият ни е виновен, надменността, слугинажът, стиснатостта - "да не се минем и да не настинем", възгордяването, простотията, склонността към търсенето на аванта, оскотяването, радостта от чуждото нещастие.

- А не са ли по-щастливи българите извън България?

- Относително е. Всъщност такова относително понятие е и щастието. През своя живот разбрах едно - българинът е много, много самотен - и тук, но и в чужбина. Видях, че и тези, които демонстрират, че са много щастливи в чужбина, всъщност са много самотни. Това се отнася дори и за най-богатите българи, от първите поколения, избягалите от комунистите, а днес интегрирани във френското общество. И наблюдавайки тези хора, гледайки също така и нашите родители в България, аз стигнах и до друг извод. На нас, българите, ни липсва нежността. Или по-точно способността да проявим нежност. Това беше и основното, което ме накара да напиша новия си роман. Тук има истории не само за съдби на българи в чужбина, но и за преживяванията на тъй наречените "вътрешни" емигранти в България. Ще усетите не само българската самота и порива за свобода, но и липсата на нежност. Винаги съм се водил от мисълта на Албер Камю: "Писателят трябва да слугува не на ония, които правят историята, а на ония, които я изтърпяват". Обикновените хора, мачканите от тарикатите и дребните шмекери, това са моите герои, които са живи образи. Разказвам за българи в Париж, които живеят в подземия, без договор, принуждавани да бъдат без име и самоличност, да работят при мизерно заплащане. Но те винаги носят в сърцето си, където и да са по света, образа на майка България, негата по родния край, сълзата по родината и родната пръст, в която са техните мъртви.

- Кои са другите герои във вашата книга?

- О, те са цяла галерия - бивш учител в елитна френска гимназия, писател, учителка, студент, проститутка, клошар, майстор на сапунени балони, продавач на топки "дистрес", гледачка на хора преди смъртта им, оперна певица. Разказвам и за един от доайените на българските емигранти в Париж - Бат Рафо, Рафаел Алмалех, който почина. Той имаше "манията" да ходи под мостовете на Сена и да помага на българи, които нощуваха там и на улицата. Той често повтаряше: "Ако спасиш един човек, значи си спасил цялата вселена..." Бат Рафи имаше малка стаичка с едно легло с няколко подлегла вътре в него, все едно "дядовата ръкавичка". Веднъж ми каза: "Райков, почти всяко от тези момчета, което съм прибрал и нахранил, рано-рано изчезваше сутрин, а с него и моето портмоне." "Значи няма вече да приемаш други?", питах аз. "Как няма да приемам?! Как да оставя българчета да спят под мостовете на Сена. Обаче намерих цаката - в портмонето държа само до 20 евро". Изпратихме го 3-4-ма българи. Кметството организира погребението му, защото беше оставен сам. Знаете ли колко българи са погребани така - без име, в общ трап, включително и богаташи? След траурната церемония жената, която се грижеше за него, ми каза, че мечтата на бат Рафи е била да има поне един българин, който да пророни сълза на гроба му.

- Имаше ли такъв?

- Ох, тук ме настъпихте. И ще призная нещо, което е много лично и страшно за мен - дори и аз не пророних сълза. Исках да заплача, но... Това много ме потресе. Нима и аз съм станал толкова суров, та не пророних сълза за човека, когото обичах като баща. И може би като своеобразно извинение пред съвестта си и пред паметта на бат Рафи реших да напиша новия си роман. Това е повик към нас, днешните българи, към нашата българска суровост един към друг, към неумението ни да съпреживяваме радостта, но и мъката на другия. Ние трябва час по-скоро да преодолеем липсата на състрадателност и нежност към ближния. Тази липса в характера ни днес е онова, което ни убива. Французите имат едни жестове, които на нас ни изглеждат лицемерни. Те не се притесняват да се докоснат, да се допрат до непознатия, да го изправят, ако е паднал. При нашата суровост това няма да го видиш, да го погалят по гърба. Нищо работа, нали, но не си го позволяваме. Защо? А всъщност ние не сме сурови. Но колко струва това, ако не го покажеш. Майка ми разказваше, че когато ме изпращала войник, преди да се кача на автобуса, искала да ме целуне и погали. "Как само исках, майка, да те прегърна и целуна. Та, ти отиваше в казармата, кой знае какво щеше да ти се случи там. Ама бе пълно с народ. Комшиите щяха да кажат: Я, Яна се разциври", спомняше си тя. Тази суровост, това неумение да покажем какво чувстваме, тази "анхедония", животът ни все в страдание, все от бедност в бедност, се отразява и на разума ни. Когато си продукт на редица поколения, възпроизвеждащи бедността, дори и някога да се замогнеш, оня отпечатък в главата ти остава.

- А виждате ли жертвоготовност у българина?

- Е, как, това е и неговото разпятие. Пример са нашите майки и бащи, които живеят заради децата си. Докато западните народи не са така. Французите отдавна са усетили, че човешкият живот е един-единствен. И че трябва да се живее с радост. Там не можеш да видиш възрастен човек да гледа внучетата си, както го правим ние. Те се поддържат в добра форма, винаги са добре облечени, изглеждат на 50-55 години, а са на 80. Ако видиш някой с бирено коремче - или е българин, или е сърбин. Имат една жилавост, може и да паднат, но винаги стават.

- Така излиза, че бедността е порок?

- У нас в България има една контролирана бедност. Елитът казва, че няма пари, а всъщност за тях има - за увеличение на заплатите, а за бедните пенсионери, за болните, няма и пет лева. За силата на едно общество се съди по отношението към възрастните, социално слабите и децата. А тук сме много зле. За французите и германците да не помогнеш на човек в нужда не е неразбираемо.

- А вас какво ви бута напред?

- Често си спомням думи, които ми каза Блага Димитрова: "Рискувайте, защото после ще съжалявате". Светът е толкова голям, идете, опитайте. И да видите какво преживяваме емигрантите, какво са преживели вашите деца. Слушах наскоро историята на един български емигрант, който помага много на своите бивши съселяни. "Аз помагам, те ме гледат лошо, ще ме изядат", казва той. Не я разбирам тази българска черта. Аз съм плакал неведнъж, защото съм бил нараняван и обиден от българи. Не мога да разбера защо българите имаме такава страст към лошите думи, към агресията, към думите, които миришат на зло. Да те нарани, да те удари в най-дълбокото в сърцето. Защо?