В дискусията около продажбата на групата фирми, която обслужва електроразпределението в Западна България, ще се поставят още много въпроси, принципни и важни за реда и устройството на цялата държава. Обаче вече носи първите сериозни изводи. Главният от тях, безспорно очевиден е, че в законодателството зеят празнини, заради които държавата е безсилна да контролира сделки, които могат да нанесат вреди, съпоставими с национална катастрофа. Нека първо отбележим, че няма причини избраният купувач на най-голямата електроразпределителна мрежа да бъде подозиран за каквото и да е; тази успешна българска икономическа група не извършва нищо нередно, не е дала никакъв повод да се съмняваме, че може да бъде един истински грижовен и вещ собственик и управител на важната за страната критична инфраструктура, - може би далеч по-добър от собственика беглец и чуждестранните кандидати. Може само да ни радва, че българска корпорация има потенциал за толкова мащабен инвестиционен проект. Всичко нататък не се отнася за този купувач, а за рисковете, включително за живота на мнозина от нас, които по принцип представляват някои стопански предприятия, и за опасността такива предприятия да бъдат буквално унищожени от некадърно управление. И за това, че



държавата не може да остане лишена



от правни инструменти за контрол върху такива опасни предприятия. Сега е моментът, докато находката е още нова и болезнена, законът да бъде променен, а зеещата в него бездна да бъде запълнена. Къде е тази бездна, къде са катастрофичните рискове. Ето електроразпределението. Представете си, че фирмата, която управлява снабдяването с ток на 40% от потребителите в страната, поради някаква икономическа причина фалира и просто реши да прекрати дейността, "да дръпне шалтера", както се казва. Дори само за часове, а не за дни, резултатът от това ще е стотици до хиляди жертви, вреди за милиарди - някои непоправими, трудно изчислими загуби и пропуснати ползи. Има такива случаи, спомням си за прекъсване на електрозахранването за около час на няколко американски щата преди години. Можете да прочетете за пораженията, описани са в цяло море от статии, романи, пиеси и филми. Подобни поразии може да донесе фалитът на фирми, които управляват активи и дейности, опасни за други, да ги наречем "стратегически предприятия". Такива са военни заводи, язовири, електроцентрали, пристанища, пътни обекти, химически заводи и пр. Колко са и кои са, не знам, но първата работа на държавата е да ги определи. Може би със закон, а може би с акт на правителството, но трябва да има ред, по който държавата да обявява критични предприятия и обекти за стратегически. Втората стъпка е със закон да се установи ред за надзор над стратегическите предприятия. Късогледа е идеята да се запушват дупките в отделен отрасъл, като се промени законът за енергетиката. Един и същ ред трябва да има за всички предприятия, в който и отрасъл да работят. Според мен най-логично е за тях да се наложи редът, който се прилага за банките и



надзорът върху стратегическите предприятия

да получи правомощия каквито има сега БНБ за трезорите: текущо следи цялата им дейност, регистрира всяка промяна над 1% от акциите, одобрява всяка над 5%: никой не може да придобие над 5% от банка без съгласието на БНБ. Отделно надзорът може да налага задължителни мерки на банките, одобрява всички членове на управителните органи, може да им отнеме правото да управляват и да назначи служебен управител. В краен случай може да отнеме на акционерите правото на глас или направо да изземе собствеността. Недопустима е приспивната песен, която изпълняват неколцина депутати - електроразпределението не било нищо друго, а обикновен "оператор на услуги", частна фирма като всички други. Опашата лъжа. Мигар може някой друг да достави ток, ако сегашният оператор спре да го прави? В шепи ли ще "доставя услугата". Десетилетия и милиарди ще трябват да се изгради втора разпределителна мрежа. Единствената, която имаме, трябва гарантирано да работи, без да се допуснат и няколко часа прекъсване. Това никаква държавна бюрокрация не може да гарантира, трябва



закон за гражданска мобилизация,



за да позволи на държавния надзор върху стратегическите предприятия не само да отстрани собственика и избрани от него управители и директори, не само да назначи служебен управител, но и да задължи работещите в предприятието и всеки друг, който бъде мобилизиран (например специалисти, напуснали потъващата фирма), под страх от наказателна отговорност да се явят веднага на работа и да поддържат работата на стратегическото предприятие, докато се намери трайно решение и гражданската мобилизация бъде отменена. И разбира се, законът трябва да предвиди как и кой ще плаща на мобилизираните. Изобщо не е шега - законите трябва да позволят и задължат държавата да се намесва, но не като пореден купувач в гражданския оборот, а чрез свои органи на власт и принуда. При опасност тези органи трябва да имат право, ако е нужно, с оръжие и шамари да превземат и установят контрол върху всяко предприятие и обект, които застрашават живота и имота на голяма част от нацията. Законът за стратегическите предприятия трябва според мен да посочи ред и процедура, по които държавата може да национализира всяко стратегическо предприятие, което не се управлява добре, има сериозни затруднения, създава риск или собственикът ползва опасността, която предприятието представлява, за да изнудва клиентите си и държавата за повече пари.