ОТ БИРАТА ЩЕ Е

С доцент Пламен Ст. се срещнахме случайно и решихме да не отлагаме - седнахме на бира под един от навесите на "Витошка". Съученици сме с него, а преди години му бях и пациент. До едно време управляваше кардиологична клиника, а сега е в някаква комисия на здравеопазването. За какво ли не говорихме, а за това забравих да се информирам. Пламен също бе изпуснал да се заинтересува за най-главното, но накрая все пак се сети: "Малко неприлично се получи - рече, - не те питах как си със здравето". Не ми се приказваше за здраве, но скоро бях ходил по изследвания, нямаше нищо тревожно и го осведомих накратко. Всичко е в норма. Незнайно защо, той се засмя многозначно и ме предупреди по странен начин: "Искам да знаеш, че на петдесет процента от хората с инфаркт, които приемахме при нас, последните изследвания са били отлични". Успокои ме.

Размишлявам по това и вече го разказах на неколцина приятели. Смеем се освежително всеки път. Приятно е да повярваш, че всичко е в ръцете на съдбата и няма значение дали се грижиш за здравето, или не. Но Янко Драмов, любител и ловец на аналогии, оголи един друг смисъл. То зависи кой изследва и за какво изследва, смята той. Ако търсят жълтеница или цироза, в сърцето няма да ги намерят. А и ти може да не получиш инфаркт, да си заминеш от апандисит. И така той се пребори с компетентната информация от доцента. И след това уточнение ни предложи новата си аналогия с българския живот.

Показателите на държавата са в пълна норма, ако не се смятат онези, които са над нормата. Бием европейците по ръст на икономиката, по приходи от митниците, по темпове на развитие. И по всичко, което решим да проверим. Процентите ни хвърчат, пращим от здраве, не е ясно само дали защото здравеопазването е супер, или понеже сме се калявали в опасни за живота обстоятелства. Но изследванията (статистика и социология) не лъжат. Пропускаме само, че за държави като нашата леталният изход не може да се предвиди с изследвания. Те също се правят с едно на ум. С изследвания като нашите ще проспим инфаркта.

Това, което лъсва след две-три бири, никакви изследвания не могат да го уловят...



ДЯЛАН КАМЪК

На масата ни сяда жив шпионин от времето на Студената война и това веднага раздвижва духовете. Човекът е военен разузнавач, работил е в държави от НАТО и не се срамува от това, напротив - знае си цената. И ние, опитвайки се да го почетем, натъкмяваме тематиката на следобедните вицове към неговото присъствие. Но вицовете за шпиони са кът. Появява се все пак един такъв.

Заловили трима шпиони от соцлагера в някаква западна страна. Събрали се експертите по разпити от целия им блок, с общи усилия да източат информацията от тях. Всъщност, главната цел били шифрите, които заловените използвали за съобщенията до своите централи. Започнали да обработват заловените според тая цел - по най-свирепата програма. След седмица пата-кюта руснакът се предал и измълвил шифъра. Германецът от ЩАЗИ се пречупил след втората седмица. И след третата неделя, обаче, нашият човек се държал достойно и не продумвал онова, което очаквали да чуят от него. Както се казва, заключил информацията дълбоко в себе си и хвърлил ключа през прозореца. Мълчал както трябва и колкото трябва. Затова, когато на свой ред сгащили някакъв натовски супершпионин, от източния блок не се поколебали да го разменят именно за нашия герой.

Човекът се прибрал в отечеството, но вече не можел да си работи занаята. "Оттатък" имали негови отпечатъци и на пръстите на краката. Снимки - качествени и безброй. ДНК, рисунък на ретината, на ушната раковина - какво ли не. Да го сложат на бюро - обидно. Решили да го насочат в патриотичното възпитание. Да обикаля по училищата и да разказва за подвига си в служба на родината. Бил малко смотан в приказките, суров като всеки разузнавач, но ще се очупи.

За обща изненада на това поприще се явил изключително полезен. Започнали да идват заявки от гимназии и прогимназии. Явявал се мъжът пред учениците, връзвали му за пореден път червена пионерска връзка и главното, което искрено и неподправено казвал, било: "Деца, учете сериозно и упорито. Не си губете времето с глезотии и с наркотици. Защото който не знае, после много го бият...."

Имало изключително въздействие. Повишавал се успехът и намалявали отрицателните прояви. Извод: шпионинът е дялан камък...

Това, което ви предавам тук по-разгърнато и уж "художествено", на масата бе разказано съвсем сбито, на дългите вицове никой не се смее. Та се повеселихме от сърце. Само нашият гост остана сериозен, почака да се умълчим и рече: "Случва се и обратното. Да те бият и да те газят именно защото много знаеш."

За малко бяхме забравили това...



КУКУВИЦА В КВАРТАЛА

Както гледа към надвисналия над високия стобор клон на черешата, този малчуган всеки момент ще падне. Черешата дори не е узряла както трябва, а вече ще почне да взема жертви. Вчера наблюдавах една баба да замеря клона с бастуна си - да не й се надяваш, хвърли го толкова високо, че той се закачи и после цял час замахваше с чанта да го събори. В края на краищата успя да го улови и да наведе клона, откъсна няколко порозовели черешки и победоносно заслиза по наклона. Сега момченцето бездруго ще се спъне и аз го повиквам от двора, стъпвам на камъка, навеждам външния край на клона. Къса розовите плодове и се преструва, че са сладки - не иска да ме обиди.

Този клон над улицата е моят инструмент за социални контакти. Виси като въдица от оградата и чакам някой да се улови. (Бабата вчера не я заприказвах, защото реших, че ще се сконфузи, както замахваше с бастуна.). Задавам му стария въпрос на провинциалните мърморковци: "Ти на кого си момче?". Детето обяснява, но аз съм го питал само от любезност - и без това почти никого не познавам тук. Но веднъж започнало, то държи да се идентифицира и преминава в подробности: "Може би познаваш баба ми Йорданка, дето почина зимъс - и като не дочаква потвърждение, добавя: - Тя е кръстена на кака ми..."

Разсмивам се пълногласно и обръщам разговора, питам накъде е тръгнал. Оказва се, че за тръгване е тръгнал, но излязъл без пари и сега се връща. Да вземе стотинки. И веднага пита: "Ти имаш ли стотинки?" Решавам, че диалогът загрубява и се навъсвам. Но малкият улавя недоразумението и бърза да го разсее: "Защото - казва - ей сега ще закука кукавицата и ако ти е празен джобът, все ще си без пари". За мое добро го казва. Мигом бъркам в джоба, напипвам старата римска монета, която си нося за талисман. Показвам му я и той успокоен отпрашва към къщи да спасява положението.

На смяна под клона застава Спиро Катерача, който този път не катери нанагорнището с велосипеда си, а малодушно го бута. Спира да си полафим и веднага го питам за кукувицата. Докато проверява с периферно зрение цвета на черешите, Катерача бавно обяснява положението. Тази пролет някъде в квартала се навърта кукувица, която веднага след сутрешния блок по телевизиите се включва като аларма и дебне кой е излязъл без стотинка в джоба. Знае се, че такъв човек го чака безпаричие. То и без тая птица проклета за една година се затвориха и последните двe заводчета. Сигурно ги е закукала гражданите с празни джобове. Но хората в градчето се надяват, че все нещо може да се обърне и почти са се наговорили да не излизат без стотинки, да не предизвикват прокобата. Когато всички се видят с пари, ще значи, че бедността е прогонена. А за да се видят с пари, значи ще се отворила и някаква работа.

Разбирам, че положението е сериозно и отпращам Спиро - не знам работят ли в такъв случай монети от толкова древни емисии. Изтичвам в къщата - няма никакви пари в якето. Последните ги оставих снощи в пицарията. И ми става виновно и горчиво - не знам дали кукувицата приема дебитни карти...