Имаше едно време двама депутати - добри хора от БСП и СДС, които след края на активната си кариера бяха трудоустроени за кратко в малка държавна комисия. Още от самото начало на новата си месторабота двамата се разбраха - ако единият гласува "за", другият задължително е "против". Системата така добре вървеше, че ако единият отсъстваше, другият знаеше по дефолт как да отбележи гласа му в протоколите. Прекрасно се разбираха, нито веднъж не сгрешиха повелята на партията си.
Ама, както казваше Стефан Савов, "такива бяха времената". Тогава

системата за разпознаване "свой-чужд" действаше безотказно

Сега обаче времената са други и идея си нямаш кой с кого преде на политическия стан. Социалистът Сергей Станишев приветства гербериста Бойко Борисов, но не и съпартийката си Корнелия Нинова, която се съди с премиера. Нинова не ще да види Борисов, но пък с удоволствие обещава да е съвносител на законодателните инициативи на хора от управляващата коалиция. Красимир Каракачанов и Валери Симеонов са окей с ГЕРБ, но не и с колегата си по коалиция Волен Сидеров. В същото време Валери Симеонов активно работи за коалиция със... СДС, някакви други либерали активно го подкрепят в борбата му - този път срещу хазарта. И докато бай Валери се е загледал извънпарламентарно, Веселин Марешки волево тича към ГЕРБ, на която денонощно се кълне, че е опозиция. От години вече не сме наясно ДПС къде се е позиционирало - кристално ясно е, че е "против" Ердоган, но с кого рита топка в България? С Борисов или срещу него?
Цялата работа у нас се обърка в края на 90-те, когато БСП трябваше да си намери идейното място в лявото политическо пространство /и така стовари мощния си корпус върху всички други прохождащи леви партии/. По това време СДС стори същото, като се обяви за народна партия - мъглява смес между десен консерватизъм, социалдемокрация и щипка земеделска неподправеност. И БСП, и СДС, разбира се, не бяха измислили топлата вода - в Европа вече се лееше някакво нездраво обединение на леви и десни, което накрая доведе до днешната ситуация - от едната страна са каращисани всички десни и леви, събрани под неолиберални знамена, а от другата страна се е отворило безкрайно поле за спринт - кеф ти AfG, кеф ти "5 Stelle", кеф ти бай Орбан.
В цяла Европа, ако не и в цял свят, има сал един момък, за който няма врагове и това е Бойко Борисов. Той иска да е добре с Макрон и Путин, с Тръмп и Меркел, с Турция и Австрия, с Гърция и Македония. с Косово и Сърбия. Едновременно!

Няма друг толкова талантлив и повратлив!

В останалия свят е по-тегаво, отколкото тук. Ако нещата опираха само до нова Студена война 2.0, всичко щеше да е просто. Но не е така, в разгара на новото захлаждане се забелязват пориви на топли ветрове в неочаквана посока. И тази седмица вие не знаете Океания воюва ли с Евразия или е на нож с Истазия.
Това е така, защото в пострационалната епоха няма политически лагери с ясни позиции. Има само временни коалиции по интереси. Ако преди политиката определяше бизнеса, сега бизнесът определя идейното статукво. Миналата седмица дори в германската преса бяха забелязали сложната геометрия, в която е изпаднал настоящият четвърти Райх: "По въпроса за Украйна ние сме със САЩ и против Русия. По въпроса за Иран - сме с Русия и против САЩ. По въпроса за климата сме с Китай и против САЩ, но по въпроса за Сирия сме и с Русия, и със САЩ. Ние сме против американо-израелската политика в Близкия изток, но сме и против острия тон на Франция към Израел". Просто да полудееш. Германците са наясно, че са тясно свързани с Русия в енергетиката, с Китай - в търговията, със САЩ - в отбраната. Но въпреки тези зависимости смятат, че са гарант на Евросъюза, т.е., че всички в ЕС зависят от тях.
Германското ошашавяне не е уникално. Саудитска Арабия и Израел са отколешни врагове, но пък са съюзници срещу Иран. И са приятели на САЩ и Русия. Русия е приятел с Турция, Израел и Иран, но Турция е против Иран и Израел, които също са против останалите приятели на Русия. Турция е в НАТО, но е скарана с почти всички страни от НАТО. Великобритания търси подкрепа от ЕС заради отравянето на Сергей Скрипал, но в същото време е с двата крака извън ЕС. Украйна е враг на Русия, но няма нищо против да получава 2-3 млрд. долара годишно от транзит на руски газ.
Съвсем не е сигурно

на кой свят е и САЩ на Тръмп

Там всичко се обърка, когато либералните американци лансираха безумната версия, че САЩ се управлява от президент, марионетка на Путин. Сега Тръмп ежедневно се доказва като последователен противник на Русия, но в същото време прави някакви странни лупинги по цял свят. Разваля ядреното споразумение с Иран, като в същото време тича с ядрено споразумение към Северна Корея... Иска подписа на Ким Чен Ун, но го плаши, че ще му разпарчетоса страната така, че тя ще заприлича на Либия. Тръмп е герой в Израел, но е дявол в Берлин.
Защо всичко се случва по този объркан начин? Според мен, защото Тръмп подчини политиката на икономиката. America first бе икономически лозунг, Тръмп дойде на власт с обещанието за силна протекционистична политика и го спазва - търговска война с Китай, натиск над Европа, отказ от споразумения, които носят разходи без реални финансови ползи... Но това не се прави, като накърняваш интересите на приятелите си. И приятелите изчезнаха в мъглата. Нещо по-лошо, приятелите започнаха да се държат по същия себичен начин. Отивайки в Сочи, за да закрепи веднъж завинаги "Северен поток - 2", Меркел обясни, че Германия "има стратегически отношения с Русия, това не противоречи на силното евроатлантическо партньорство". Същото каза и Макрон, запитан за ядреното споразумение с Иран: "Потвърдихме европейската воля да запазим ползите от споразумението, включително и за Иран, и така да защитим легитимните интереси на предприятията ни". Т.е. накрая победи политиката на лорд Палмерстън, който пръв обясни, че: Our interests are eternal. Общност? Съюз? Може, но дотам, докъдето се простират моите интереси!
Ще кажете, така е правилно, важни са интересите, а не съюзите. Да, и аз мисля така. Проблемът е, че нашият съюз - ЕС, отдавна неглижира основния си девиз: "Единство в многообразието". Остана само единството, съюза. А сега всяка страна започна да тегли към интереса си, изправяйки се на нокти срещу интереса на съседната страна членка.

На този световен фон България

като че ли води наистина балансирана политика. За някой може би изглежда, че се люшкаме между Запада и Изтока, но реално погледнато - балансираме, без да изпускаме нито европейските си приоритети, нито интересите си. Ние бяхме, сме и вероятно ще си останем винаги тук - между Запада и Изтока. Проблемът не е в това доколко се приближаваме към Русия или козируваме на САЩ, проблемът е, че в търсенето на тези геополитически баланси властта в София никога не пропуска да се съобрази и със съмнителните интереси на големите играчи вътре в страната - играчи, които са опасно близки до властта. Ако се строи "Белене", то ще се строи не заради китайците или руснаците, а заради подизпълнителите тук. Същата беше историята и с "Южен поток", който бе разпарчетосан на отсечки между доверени хора, още докато тръбата беше схематична рисунка. И с всичко останало е така. А интересите на тези групички рядко съвпадат с интересите на обикновените граждани, дето плащат накрая всички сметки.