Покрай смените на властта, още в предизборните месеци, пък и после, докато се натъкмят списъците с големи и по-малки началства, опитното око долавя как някои "пера" се затаяват, изчакват, или пък сипят неопределености, двусмислици и просъници всевъзможни, за да не си помисли някой, че "вземат страна".
Защото, веднаж взета една страна - нищо не й струва после точно тя да се окаже погрешната.
Това важи не само за автори безхарактерни, плахи и огъващи се по вятъра. Съблюдават го и иначе остри, гневни и запомнящи се имена, които също гузно чакат да се подреди пасиансът, та да покажат своята карта в новата игра. Защото те пък
играят на картата съвест на народа
Такава съвест, която при всяка промяна си взема почивка.
Не приемам никого да съдя. Не ме възмущава предпазливостта. Дори когато не я споделяш, тя сигурно си има причина. "Да разбереш значи да простиш" - това не е чак толкова умно. По-гадното е, че колкото повече го разбираш това, дето чака да бъде простено, толкова повече се натъжаваш...
Никое време не оставя възможност на Словото да се превърне в изречение. Искам да кажа, че никой век не позволява на Словото да сложи Точка. Точката винаги я слага някой друг и най-често я заковава насила, не на място, без правила. В края на краищата, Бог е дал словото на човека, не на човечеството. И новото столетие (засега) не опровергава това. И през него, по всичко личи, противопоставянето на Словото и Делото, разминаването, а и взаимното отрицание между тях ще се запазят "в рамките на традицията". Всичко това и сега, както и преди, ще засяга предимно (а най-често и единствено) онези, за които Словото е и Дело - хората на перото. За тях
изминалото столетие бе чистилище,
нерядко преминаващо в кошмар.
Защото точно през този кървав век борбата срещу Словото се превърна в основно дело на Делото. Онези, които можеха да противопоставят само думи, песни, стихове или публицистика, бяха избрани за лесна и желана плячка. Никой друг век не е преброил толкова затворени, прокудени и умъртвени майстори, че и просто "труженици" на Словото. Никой друг век не познава толкова заключени уста, толкова пречупени пера, толкова изтръгнати лири. За първи път толкова бардове и трубадури, толкова поети и журналисти бяха хвърлени в невиждани световни войни, затрити бяха с примка на шията, в гарнизонни стрелбища, в лагери, в душегубки, по скали и по орляци. От Аушвиц до Колима и от Макронисос до Сантяго в земята са натрупани пластове от неизречени слова.
Интересно все пак
какво става с погребаното слово
След хилядолетия останките от миди и корали се спояват в мрамор и варовик. Дърветата от затрупаните гори - в антрацит. В какво следва да се превърнат милиардите думи, погребани, преди да са написани, извикани, прошепнати? Или - поне! - в хумус за какво, което да никне и да разцъфти върху тях?
Войната със Словото обича оръжията за масово поразяване. Погубването на автори и оратори (от Гео Милев до Фучик и от Манделщам до Виктор Хара) никога не засяга само избраните жертви. Неизмеримо повече са онези, които замлъкват от страх, от предпазливост, от подло благоразумие, заради кариера, от алчност, от най-банален страх. Те сами задушават своето слово: без да са репресирани, изтезавани, без да са удушени, удавени, разстреляни или безследно изчезнали. Впрочем, последното е спорно.
Разбира се, войната със Словото е кървава и драматична в кървави и драматични времена. В десетилетията на обществено отегчение и тя протича вяло, безизразно,
в тон със социалния махмурлук
При социализма например, когато всякак трябваше да се омаловажи и зачертае личността на твореца (за да не се засенчват вождовете естествено), не пропускаха да кажат, че "творец е самият живот". Без преувеличение и тогава, а и сега можем да заключим, че цензор е самият живот.
Днес, наред с примката и куршума, до киселината и пластичния експлозив мълчаливо и мощно действа... залъкът. След чистките и съкращенията, след фалитите и преминаването на издания и медии от ръка в ръка къшеят хляб затиска думите в гърлото, запушва устата по-сигурно от всичко друго.
В Сицилия, по закона "омерта" убиват онзи, който проговори и поставят в устата му камъка на мълчанието. За да остане безмълвен и след смъртта. (На снимка това изглежда особено зловещо: един труп със сицилиански каскет в крайпътния буренак със затъкнат в мъртвата уста камък.) Тук краещникът на мълчанието се поставя в устата на живите. За да останат безмълвни до смъртта. След ужасите на последната голяма война мафиотската стилистика олицетворява страха и подчинението. Тя е, която възцарява зловещата тишина в обществото.
Така хлябът осигурява нашето мълчание.
И обратно.
Но не хлябът в устата ни пречи да говорим.
Пречи ни страхът, че ще ни го извадят от устата.
Това те го могат.
|
|