В българските медии присъства едно говорене, което в никакъв случай не се е родило преди пет месеца, ами съществува през всичките години от началото на прехода. Независимо от това каква партия беше на власт, дали бяхме по-близо до ЕС или до ОНД, този тип говорене струеше отвсякъде - от вестниците, от радиостанциите, от телевизиите. Става дума за един крайно профанизиран националистически дискурс, който спокойно бихме могли да характеризираме като "преклонение пред конската опашка".

Въпросната опашка е отличителният знак на прабългарите. Привързвали са я към копията си и така са влизали в бой или са сключвали договори. След един такъв бой - с византийците - и след един такъв съюз - със славяните - се е родило онова образувание, дало началото на българската държава. Преди 1989 година официалните историци предпочитаха да говорят за славянския характер на тази държава. Първо, защото и Големия ни брат - СССР - имаше славянски корен, и второ, защото никак не беше политически коректно да се споменава тюркският произход на прабългарите. В онзи период отношенията ни с Турция не бяха никак добри, а неизкушените в историческите въпроси читатели като нищо можеха да объркат тюркски с турски.

След промените обаче тази тенденция беше обърната. Историците ни направиха всичко възможно да избягват думата "славяни" и вместо това се концентрираха върху прабългарите. Вярно, признаваха те, славяните били много повече от прабългарите, ама нямали държавническо мислене и ако не били високоинтелигентните конници на Аспарух, никога нямало да успеят да направят държава. Изобщо историците през последните петнайсетина години правеха всичко възможно, за да убедят населението във величието на конската опашка. Интересното е, че най-добре представени в медиите са тъкмо тези представители на историческото съсловие, които говорят най-убедително за това величие. Това красноречие има една-единствена цел - да накарат публиката да повярва, че не е имало и не е могло да има по-велика държава от българската. Затова са и всичките тези безумни опити за отместване назад във времето на датата на нейното създаване. 681-а звучи добре, но къде-къде по-добре би звучало 181-а или дори някоя година отпреди новата ера.

Разбира се, подобен тип говорене гали ушите на аудиторията, но неизбежно възниква следният досаден въпрос: след като имаме такава прекрасна история, след като сме били толкова велики, защо сега не сме? И в крайна сметка какво значение има, че историята ни е 1300 или 1500-годишна, когато днес се борим за минимална заплата от 80 евро, а в Холандия, която изобщо не може да се похвали с толкова славно минало, минималната заплата е 1200 евро? Медийните историци естествено имат отговор на този въпрос. Причината, казват те, за неблагополучията български са многото ни врагове. Неспособни да търпят българската гениалност, те правели всичко възможно, за да съсипят прекрасната ни държава. И понякога успявали. Само че независимо от сатанинските им усилия ние винаги сме успявали да се съвземем. Както ще успеем и сега.

Голяма грешка ще бъде да кажем, че това говорене датира единствено от последните няколко месеца и може да се чуе единствено по телевизия СКАТ. В една или друга форма то присъства навсякъде - и в най-тиражните вестници и в най-гледаните телевизии. И то присъства от страшно дълго време. А колкото и да не ни се харесва диалектическият материализъм, има някои негови постановки, които се оказват непреходни, подобно на вече описаното българско величие. След Маркс и Енгелс диалектическите материалисти обичаха да повтарят, че количествените натрупвания водят до качествени изменения. И случаят с "опашкарското" говорене е точно такъв. След като петнайсет години четеш, слушаш и гледаш какво ли не, свързано с българската гениалност, просто няма как да не пожелаеш



подобна словесност да намери и своето политическо изражение



Пък и в крайна сметка вече не останаха идеи, които да пленяват въображението на гласоподавателя. Левият проект - на Виденов - завърши с хиперинфлация. Десният проект - на Костов - приключи с безобразното обогатяване на няколко български и чуждестранни граждани. Проектът на Сакскобургготски за върховна справедливост и нов морал се изгуби някъде между магистрала "Тракия" и царските имоти. Ето защо новото народно опиянение можеше да дойде основно от националистическото говорене. А за неговия възход българските медии имат огромна заслуга.

Защо медиите обичат национализма? Ами защото той е като секса - продава. И понеже не може да се прекалява с разголени девойки по страниците на вестниците, добре е на тези страници да има и нещо друго, което да повдига. В случая става въпрос за повдигане на самочувствието. Подобна е практиката и в електронните медии. Когато на екрана застане Божидар Димитров, националистическият адреналин на българина се качва с главоломна скорост. "Паметта българска" се оказва мощен афродизиак за изтерзаното от битовите несгоди съзнание. Когато шефът ти е гаден досадник, когато жената непрекъснато мърмори, децата постоянно те ядосват, а се оказва и практически невъзможно да си намериш свястна любовница, единственият източник на положителни емоции се оказва светлият патриотизъм. Освен това друго си е някой да изговори от екрана на национална телевизия всички тия неща, които много хора си мислят, но поради някаква причина се страхуват да изрекат гласно. Медията винаги е била върховното оправдание за всичко. След като нещо е казано по вестниците, радиостанциите или телевизиите, значи има право на съществуване.

Така е и с националистическото говорене и с една неразделна негова част, каквато е омразата. У нас дълго време се смяташе за лошо да мразиш другия. По-скоро смяташе се за лош тон да даваш публична изява на тази омраза. В частните си разговори българите масово псуваха турците, евреите и хомосексуалистите, но тази реч не успяваше да стигне до централните медии. Не я пускаха там. Постепенно обаче това табу започна да изчезва. И то поради една много проста причина. Когато непрекъснато се говори за национално величие, няма как да не се отвори дума и за врагове. Защото една нация не може да претендира, че е велика, ако няма силен враг. Липсата на такъв компонент означава само едно нещо - въпросната нация е толкова незабележителна, че никой не си дава труд да я мрази. За да бъде изцяло завършен националистическият мит, в него



твърдо трябва да се настани образът на врага



Врагът има само едно желание - да съсипе постиженията на гордата и интелигентна нация . В съвременните български условия това означава следното - врагът иска да ни затвори ядрените реактори, да ни изкупи земята, да ни съсипе образованието. Извърши ли всички тези действия, може да смята мисията си за успешно завършена. Ето защо всички усилия на милеещите за България нейни граждани трябва да бъдат насочени срещу подобен ход на нещата. Според "конските опашки" е напълно достатъчно реакторите да работят, земята да бъде собственост единствено на български граждани, а в училище да се изучава само литература тип "аз съм българче", за да бъде гарантиран просперитетът на нацията. За всичко това в медиите се говореше дълго, дълго, дълго...

И лека-полека голяма част от аудиторията пожела на този език да заговорят не само историци и журналисти, а и политици. Нашите политици обаче продължаваха да си служат с кухи брюкселски метафори, защото така - според тях - демонстрирали професионализъм. Пък и нали социолозите ги бяха научили, че преходът е свършил и значи трябва да убеждават не със силата на емоцията, а с експертната си реч. И така политиците ни пропуснаха факта, че много хора искат съвсем друга реч. Искат говорене, което да не се умилява от своята експертност, а да сече подобно на прабългарски меч. А този меч вече беше изкован от телевизионни и радиопредавания, от вестникарски публикации и дискусии - всички те посветени на изначалната българска изключителност. Някой само трябваше да го намери и да го размаха над главите на стремящия се към "европейскост" политически елит.



Намериха го фашизоидите от "Атака" и доста добре си послужиха с него



Само че изборният им успех не се дължи единствено на хулиганската риторика и поведение, които толкова се харесват на една част от народа. Този успех беше подготвян години наред. Подготвяха го предавания и статии, в които хора с по няколко научни титли пред имената си или просто ловки манипулатори разсъждаваха за българското величие и за враговете, които изобщо не дремят, а живеят с единствената мисъл да съсипят страната ни. Така че съзнанието на хората вече беше добре подготвено да възприеме "атакуващите" послания, включително и такива безумия като съгласуването на проектозаконите с православната църква. Изобщо последните парламентарни избори показаха, че думите никак, ама никак не са безопасни,че ако ги използваш по подходящ начин, в крайна сметка ще получиш това, което искаш. Въпросът е да си майстор в тая работа, както казва Хъмпти-Дъмпти. Само че за разлика от този яйцевиден герой нашите майстори са в състояние да извършат големи пакости. А най-тъжното е, че ако това се случи, огромна вина ще носим и всички ние, които сме свързани с медиите. Ще я носим, защото дълго време позволявахме профанното националистическо говорене да се лее от екраните, от радиата и страниците на вестниците и не направихме почти нищо срещу тази квазипатриотична пяна.