Вече е абсолютно ясно, че никой не иска предсрочни парламентарни избори. Дори доведеният до ръба на песимизма редови избирател. Освен може би сините щурмоваци около Надежда Михайлова. Но те едва ли ще стигнат по-далеч от заканата, че ако на местните избори управляващата коалиция не повтори поне наполовина успеха си от последните парламентарни избори, СДС и приятели ще поемат курс към събаряне на кабинета. Просто защото когато в политиката се аргументираш с бъдещи несигурни събития, това само доказва, че нито искаш, нито ти стиска.

Трагедията на настоящите политически картоиграчи е, че усещат как играта не върви, но изобщо не са наясно дали да вдигнат мизата, или да пасуват. Или пък да пробват да изтеглят от тестето нова карта.

Може би точно последното



се опитват да направят хората на Ахмед Доган



с провалянето на избора на Иван Искров за гуверньор на централната ни банка. Колкото и частен да е на пръв поглед спорът между партньорите в управляващия тандем, той, изглежда, има своя по-дълбок смисъл. Бавно подвижният и започващ да пропуска все повече вода жълт кораб вече не изглежда толкова надежден за далеч по-маневреното ДПС. И съвсем логично балансьорът търси начин на поразхлаби коалиционния възел. Но апатията и обезверяването на българския избирател не му дават основание да очаква попътен вятър в друга посока. Затова и намигванията към партията столетница едва ли ще прераснат в оживен флирт. Поне докато все още НДСВ се държи на политическата повърхност, хорското търпение не се е изпарило напълно, а редовните парламентарни избори са на около две години разстояние.

Нищонеправенето, изглежда, е най-доброто, което умеят БСП и политическите му спътници. Колкото и да се ласкаят от устойчивия рейтинг и надеждата, че времето работи за лявата идея, те не са достатъчни, за да ги мотивират за каквото и да било. Макар че поне в един смисъл набъбващата дистанция от провала "Виденов" наистина работи за соцкоалицията - споменът за дългите опашки за хляб, банковата криза и хиперинфлацията постепенно избледняват и стават неизползваеми от политическите опоненти.



Опасно е обаче да се разчита на подобна лотария,



макар и подкрепена от очакването, че българският избирател ще предпочете най-малката от всички злини. А и дефицитът от нови идеи и стратегии за едно успешно управление е достатъчно надеждна спирачка, за да се форсират събитията. Така че и за БСП въпросът за предсрочни избори изобщо не е на дневен ред.

Най-чуждо на идеята да си съкрати живота е естествено НДСВ. Независимо от вечно мърморещите си роднини в лицето на сподвижниците на Весела Драганова и Тошо Пейков и въпреки тийнейджърския бунт на "Новото време", даже въпреки припламващите сръдни между една или друга групичка в парламентарната група и кръга около Пламен Панайтов, всички съзнават съвсем ясно, че шансовете им за нов депутатски мандат са в сферата на ненаучната фантастика. Затова, колкото и да клатят лодката, ако вероятността да се преобърне стане съвсем реална, едва ли ще се поколебаят да се впуснат в спасителна операция. Каквото и да им струва тя.

Що се отнася до малките извънпарламентарни партии като "Гергьовден" или ВМРО, звездният им миг изглежда като спомен от миналото. Колкото и тъжно да е това. Почти сигурно е, че чудото на политическото сътворение, което демонстрира Симеон Сакскобургготски като за броени дни създаде от нищото парламентарната си суперсила, ще си остане неповторимо. Следователно даже да имат шанс да вкарат някой друг депутат, сегашните извърпарламентарни партии ще трябва да се запасят с търпение. Най-вероятно до следващите редовни избори.

Фактът, че предсрочни парламентарни избори не са много вероятни, всъщност не е лоша новина, защото би дал добри шансове на един напълно нов играч, непознат и без реплики в сегашната политическа пиеска. Много е вероятно печелившят му коз да е



някоя проста и разбираема идея,



свързана например с нова програма за установяване на социална справедливост или план за борба с криминалния терор, или снижаване на безработицата чрез по-прагматичен подход към НАТО и ЕС, или нещо друго. Точно сега е и моментът да очертае този нов играч своя периметър и да започне да налага своите ключови фигури. Две години са достатъчно дълъг срок, за да се набере нужната скорост, и не толкова много, че политическите му оръжия да започнат да ръждясват от неупотреба.

Българският избирател в момента все по-ясно показва, че навлиза в период на търсене. Въпреки апатията и песимизма и въпреки чувството, че непрекъснато го лъжат. Затова има нужда от нов кумир. Като начало е достатъчно той да не е свързан с вече известните "стари муцуни".

Пък и надпреварата няма да е толкова безнадеждна, колкото изглежда на пръв поглед. Защото настоящите играчи до един се нуждаят от сериозни ремонти върху сухия политически док. А някои, както изглежда, никога няма да го напуснат.