След Първата световна война стотици хиляди, ако не и милиони европейци се насочват към САЩ - след ужасите на войната, глада и безработицата в Европа тази страна с основание е смятана от тях за оазис, в който могат не само да намерят препитание, но и да разчитат на сериозни икономически перспективи.

За Съединените щати по онова време имиграцията също е от полза. Тя е средство да бъдат заселени и развити огромни райони от бъдещата световна свръхсила. Но още тогава имиграционните власти в САЩ са твърдо решени да прецеждат внимателно бъдещите си граждани. Приемат се хора с определени професии и образователен ценз, способни безпроблемно да се интегрират в живота на страната и да дадат своя принос за стопанския, културния и техническия й възход. В качеството на своеобразно



карантинно отделение



е използвана Куба, по онова време страна с ограничен суверенитет, в която Вашингтон се смята в правото си не само да сваля и поставя правителства, но и да налага своя политика във всяко отношение. Едва след едногодишен престой в Куба европейските имигранти получават мечтаното право на достъп до САЩ, разбира се, ако отговарят на високите изисквания.

И така до 1924 година, когато Вашингтон неочаквано решава, че не му трябват повече имигранти, и резето пада. Който успял да се промъкне в САЩ, успял, останалите са принудени да си проправят път в трудните условия на живот в полуколонията Куба.

Научих тези подробности, докато се ровех в историята на евреите в Куба. Защото един много висок процент от кандидатите за Съединените щати през двадесетте години на ХХ век бяха именно евреи, предимно от прибалтийските републики и Полша, бягащи не само от глада, но и от погромите и другите форми на дискриминация в Източна Европа по време и след Октомврийската революция (не случайно през въпросния период евреите в Куба бяха известни с прозвището "лос полакос", т.е. "поляците"). Хора с крехка физика, те измираха със стотици в тръстиковите плантации и при строежа на пътища на острова, но в същото време бяха носители на революционни идеи. Именно те основаха през 1925 година Кубинската комунистическа партия, а стопанските им познания и предприемчивост за броени години им позволиха да развият ценни за Куба промишлени и занаятчийски отрасли - като се започне с преработката на кожи, обущарската и шивашката индустрия и се стигне до шлифоването на диаманти.

Както се вижда, имиграцията си има и положителни страни. Но не и другата имиграция,



от която искат да се предпазят "социалистът" Тони Блеър и националистите от Австрия, Белгия и Холандия. От години споря с представителката на Върховния комисариат на ООН за бежанците г-жа Друкер заради идеята България и други страни от "периферията" на развитите европейски държави да бъдат превърнати в "бежански лагери" на богатите и привлекателни западни страни. Досега ни спасяваше именно нашата бедност - никой от хилядите кюрди, афганистанци, иракчани или африканци, добрали се някак до нашите граници, не гореше от желание да сподели с нас трудностите на ниския жизнен стандарт, безработицата и растящата престъпност, затова само търсеха начин да продължат пътя си, легално или не, към страните от Европейския съюз. Но с перспективата България също да стане част от този съюз броят на потенциалните имигранти ще нараства лавинообразно.

През последните 14 години в резултат на демографските несполуки и емиграцията България е на път да се обезлюди и просто плаче за имиграция. Но тук е въпросът каква и откъде. Защото не е нормално Западът да изсмуква най-образованите, млади и способни българи, а в замяна да оставя у нас необразованата и трудно адаптираща се маса от бежанци от Третия свят. Не случайно против идеята на Блеър застанаха лидерите на Германия и на други държави от Европейския съюз - макар и в "периферията", ние все пак сме негови бъдещи членове и всички рискове на бежанската вълна се превръщат в рискове за Европа като цяло. Зная много добре каква тежест за развитието на Венецуела например са милионите пришълци от съседни, по-изостанали страни, настанили се в бидонвилите на Каракас. Да не говорим за това, че много от потенциалните имигранти в България са хора със съвсем различна култура, религия, навици, а в голяма част от случаите идват от страни и райони, известни с производството и трафика на наркотици и на оръжие.

Съвсем друг е въпросът за евентуална имиграция у нас на българи от Молдова, Украйна или Македония - доказали своето трудолюбие и предприемчивост в споменатите държави, те само биха допринесли за напредъка на България и биха запълнили поне отчасти споменатото по-горе намаляване на трудоспособното българско население. За подобна имиграция бих дал своето съгласие с най-голямо удоволствие. Но кой ли ме пита?