След като се разсея пушилката от халосната бомба, наречена "промени в кабинета", станаха ясни три неща. Първото е, че мнозинството нито има намерение да пусне парламентарния кокал, нито да го дели с когото и да било независимо от кавгите и сръдните помежду си. Това го очакваха всички. Второто е, че решителните действия и радикалните промени никак не са по вкуса на премиерстващия цар. Това го подозираха всички. Но третото, което никой като че ли не забеляза, е, че Симеон Сакскобургготски хвърли политическите зарове с жест на закоравял комарджия. И изглежда, удържа залога. Поне засега.
Практически финалът на многомесечното гадаене за това кой ще си отиде и кой не не е в напълно издържан драматургичен стил. Очакването за развръзка не е излъгано, но самата развръзка изглежда неочаквана. Подозренията, че няма да се случи кой знае какво, се оказаха оправдани, но оправданието на случката е, че дори и лошите пиеси е добре да не изневеряват на общия си дух и стил. Най-важното обаче е, че се оправда старата поговорка: "Който не рискува - не печели". А какво точно, е отделен въпрос. Макар че изглежда монархът-премиер спечели точно това, от което се нуждае най-много - време. Единственото, което за момента няма категоричен отговор, е кое му помогна повече - късметът на начинаещия комарджия политик или добре прецененият риск.
И ако някой трябва да съжалява, че не е в състояние да изиграе по-добре картите си, това, изглежда, са опозиционните партии и коалиции. Защото колкото и да е тъжно, никоя от тях не убеждава засега българина, че не царската коалиция, а тя е алтернативата на сегашното статукво. И затова много е вероятно чинно да си дочакат следващите редовни парламентарни избори. Противно на гадателските напъни на щатните си политолози.
Макар да изглеждаше като рискован ход при изчисленията, че би минала през пленарна зала едва ли не на косъм, промяната в кабинета изигра съвсем задоволително ролята си на вот на доверие. Защото какъв е смисълът да искаш подобен вот, макар и под формата на правителствен ремонт, ако парламентарното ти мнозинство е бетонирано? Точно така се консолидира депутатска подкрепа - когато бъде поставена пред реална опасност от правителствена криза. И преднамерено или интуитивно Симеон го постигна.
Разчетът, че в момента никой не е готов да се впусне в предизборна парламентарна битка, е точно премереният риск, който помага на комарджията. След последните раздори в СДС и факта, че синьото ръководство тръгва на национална конференция, за да разбере има ли все още доверието на своите съпартийци, опозиционната му атака изглежда съвсем разфокусирана. В такъв момент едва ли има нещо по-нежелано за "Раковски" 134 от една правителствена криза и евентуално от последващи я предсрочни избори.
На БСП пък й харесва да не прави нищо и в същото време да се самопотупва по рамото заради относително високия си рейтинг. Доколкото тези 21-22% подкрепа предимно на твърдия й електорат могат да се нарекат висок рейтинг. Но нито има ясна политическа платформа, нито организационна мобилизация, нито психологическа готовност за предизборна битка.
Другият премерен риск, който Симеон Сакскобургготски със сигурност не е пропуснал да пресметне, е, че законодателната програма в следващите десет-дванадесет месеца е толкова сгъстена, че всеки опит да се предизвика политическа дестабилизация може да има много тежки последици за страната. В рамките на един-два месеца трябва да се гласуват промените в конституцията, а след това много бързо да се доведе до задоволителен етап съдебната реформа. Ратификацията на договора за НАТО от страните-членки изисква България да изглежда сигурна и надеждна, а едно падане на правителство в този момент е възможно най-лошият сценарий. Късите срокове за завършването на преговорите с ЕС пък правят абсолютно нежелани каквито и да било политически катаклизми, защото загубата дори на два-три месеца ще се окаже фатална. В този политически контекст едва ли има сила, която би поела риска в името на моментната изгода да получи властта и върху нея да се стовари цялата отговорност за провалените шансове и накърнените национални интереси.
Затова в този случай емоционалните реакции изобщо не са добър съветник. Обективният анализ подсказва, че добри или лоши, правителствените промени точно в този момент са търсеният отдушник за общественото напрежение. А това, че те са далеч по-малки от очакванията, е по-скоро проблем на тези, които ги очакваха.
Онова, което изненадва, е, че противно на впечатлението за нерешителност и неопитност, сегашният министър-председател налучка гросмайсторския ход на всеки добър политик, когато не знае какво да прави - да хвърли заровете, като разчита на хазартния си усет. Разбира се, след като се е опитал да оцени и пресметне риска, според своите възможности.
А за останалото да му мислят тези, които продължават да стискат политическите си жетони и да се чудят на кое квадратче да ги сложат.
Малките деца винаги питат
когато гледат приключенски филм приказка:
Мамо мамо-ооо,
кажи кои са добрите!!!