Ако е вярно, че всеки дом е огледало на обитателите си, то първото нещо, което може да се каже за собственика на тази къща, е мащабност, солидност и натуралност.

Има нещо дори циклопско в този градеж - камъкът доминира над всичко (високи дебели дувари, зидове и плочници), властното му присъствие излъчва сила, а линиите са прости и изчистени. Стопля го дървото, което на свой ред преобладава във вътрешното пространство. Кованото желязо служи за рамка на естествените материали - камъка и дървото. Уникалния почерк внасят детайлите - различни обкови и орнаменти от кована мед. Давам си сметка, че подобна естественост и хармония се постигат трудно и струват скъпо. Но в капана на претенциозната натруфеност (или на натруфената претенция) се хващат често и доста богати хора.

Символиката на стихиите е съзнателно търсена в този внушителен дом: въздухът на големите, незапълнени с излишни вещи пространства; огънят в камините на всяка стая; ромонът на течаща вода в механата - дори в тоя безводен (заради височината) родопски край.

В Гела сме -



"космическото село" с гайдите и боровете столетници -



и точно тук едрият бизнесмен и медиен собственик (притежател на Балкан българска телевизия BBT и на в."Дума") Петър Манджуков е вдигнал не къща, а своего рода крепост - на територията на някогашни два краварника.

"Не е крепост", ми казва по-късно домакинът, "а средище - тук идват много хора: роднини, близки и далечни приятели, гости от чужбина. Смятам го за мисия да разкрия на колкото се може повече хора красотата на Родопите. Всички наистина си тръгват оттук с любов и респект към тази магическа планина и хората й".

За село Гела, кацнало на високите ливади над Широка лъка, Стойките и Пампорово, разправят отколе, че е средоточие на космически енергии. Пришълецът зарежда тук батериите си, сетивата му отмарят с гледката от надиплени върхове до хоризонта, с музиката на чановете и кроткия селски живот. Неслучайно тук в Гела живее и бай Дафо, гайдарят на Валя Балканска, изсвирил "Излел е Делю хайдутин" - оная песен, с която българите станахме част от землянското послание към други цивилизации в Космоса. От Гела е и родът на прочутите ни народни певици сестри Кушлеви.

В Гела през август, по Илинден, има събор - майстори от цяла България се надсвирват с гайдите си. Тогава едрият бизнесмен Петър Манджуков кани момчетата и момичетата от Музикалното училище в Широка лъка в просторната си резиденция и тя заприличва на възрожденско читалище - надпявания, танци и свирни, цели концерти се изнасят. Пак тогава



домакинът задължително облича автентичната си родопска носия,



надява потурите, нахлупва калпака и окончателно сащисва смаяните си и без това гости.

И екипът на "Сега" не минава без изненада още с пристигането си - момче от охраната ни въвежда в гардеробна до фоайето и ни подканя учтиво, но твърдо да се преобуем... във везани със сърма родопски тарлъци. За част от секундата ме връхлита колебанието дали пък не съм попаднала в музей. Малко по-късно установявам, че "ритуалното преобуване" всъщност е остроумен повик към гостите да оставят града зад гърба си.

Намираме Петър Манджуков да чете с интерес в собствения си вестник "Дума" интервю на главния редактор Евгени Станчев с Явор Дачков. Висок, строен, едва-що навършил 61 г., бизнесменът е карал само допреди десетина минути велосипед из селото. Още е по шорти и гуменки.

Запознава ни със съпругата си Рени, с 29-годишния син Ивайло и със снахата красавица Гергана, а накрая с особено умиление ни представя най-малкия член на семейството - Петър Манджуков-младши, който точно в момента хапва със страшна сила зеленчуково пюре. Внукът на бизнесмена неотдавна е навършил годинка - родил се на Петровден и си дошъл с името. Сега на 29 юни фамилията чества троен празник.

Първият кат на къщата, където се намираме, представлява отворено преходно пространство, в което човек може да обикаля в кръг - от дневната с меката мебел и камината, към трапезарията, оттам в кухнята и отново да се върне през антрето в хола. "Само тук и в баните има елементи от съвременния градски живот. Всичко останало е издържано в традиционен битов стил", обяснява Рени Манджукова. Макар и психолог по образование,



съпругата на бизнесмена е истинският вдъхновител, архитект и декоратор



на това съградено с любов планинско обиталище. Въпреки че е огромна, къщата е вдигната само за година и половина - строежът почнал през април 1996 г., а на Коледа 1997 г. Манджукови вече посрещали в нея първите гости. "И по-бързо щеше да стане, но с разрешението на мъжа ми съборих готовата до покрив къща отново до ниво механа. Беше се получила смесица, твърде далеч от нашия вкус. Затова се заех сама с новия проект, разчитайки на съветите и помощта на приятели", разказва Рени.

Подовете навсякъде са от светло дюшеме. Стените са бели, а картините по тях - с впечатляваща колекционерска стойност. Автор на всички платна в дневната е Димитър Киров. Из къщата са пръснати още произведения на Светлин Русев, на Дора Бонева, на смолянчанина Васил Палагачев, икони на Румен Бранков.

В трапезарията и кухнята дървенията на мебелите е в меко зелено - любимият цвят на семейството. В този предпочитан нюанс е и кабинетът на бизнесмена, обзаведен семпло: голяма библиотека, бюро, на което лежи книгата на Бережков "Страници от българската дипломатическа история". Това, което отличава кабинета от всички останали негови "събратя", е панорамата от чердака с резбовани дървени парапети (правени по образец от Агушевите конаци край Широка лъка). "Отсреща е Стикъл - селото на старите ергени. Средната им възраст е 75 г., все ветерани от войните са", разказва стопанинът. Нататък са селата Солища и Проглед, древната крепост Турлата, роженските поля, пампоровските смерчови гори, а в далечината стърчи Снежанка с радио-телевизионната кула. Гела се намира точно под митичния връх Карлък, описан в родопския химн "Бела съм, бела, юначе" (...цяла съм света огряла, един бе Карлък останал, че беше в мъгла отънал..."). С тази песен се прочу у нас и по света "славеят на Родопите" Надка Кушлева; този химн възпя и писателят Антон Дончев в една от най-въздействащите сцени на "Време разделно" (когато Манол свири "белата" мелодия по сребърните си чанове и заръчва: "Чановете ще ги сложите в черквите.").

В другия край на Манджуковата къща е т.нар. кьошк с дървени миндери, застлани с бели китеници и шарени тъкани възглавници. В такива кьошкове чорбаджиите някога са сърбали кафето си в ленивите топли следобеди, кръстосали по турски крака върху миндерлъка.

Отвън на двора сайбията на дома разказва, че



само за дуварите е използвал около 2400 кубика камъни



На някои места зидът е 5 метра висок, някъде - 3 м (понеже къщата е на скат), но навсякъде дебелината му е половин метър. Градежа е вдигала местната бригада на Реджеб. Всичко е правено от тукашни майстори с български материали. На две неща държал бизнесменът при направата на фасадата - на т.нар. кушаци (полегатите дървени греди, вградени в зида) и на кръста като основен акцент в обковите на дървените врати и в решетките от ковано желязо.

Понеже сградата е строена върху скала, докарани са 160 камиона пръст, за да се засадят после дървета и трева. Но във високото Гела имат проблем с водата, затова сочна морава трудно може да се поддържа. Макар и да има резервоар, поливането на тревата е голям лукс и домакините не си го позволяват. Върху терасирания панорамен скат е кацнала беседка с барбекю. Тя е за жежките летни вечери, когато планината си прибира в скута ветровете и облаците.

Внушителните размери на 3-етажната постройка (над 1000 метра разгърната площ) са предопределени всъщност от нейното предназначение - това не е интимен дом, а създадена за гости и големи компании къща. Затова Манджуков твърди, че най-точното й наименование е резиденция. За удобството на гостите и тяхната самостоятелност е специално мислено - за тях са отделени няколко не просто стаи, а почти апартаменти (с камини, бани и дневни кътове).

Към помещенията за почивка на горните етажи води вита дървена стълба, постлана с родопски черги. Любезните домакини ни допускат дори до най-интимните си покои - в спалнята. Бизнесменът споделя, че обича да заспива вечер, наблюдавайки отблясъците от огъня в камината. През белите кенарени пердета, обшити с плетени на една кука дантели, наднича в цялата си прелест планината на Орфей. На пода е просната старинна черга, която не си помни годините, в цветовете на Родопа - червено, жълто, оранж.

Салоните и стаите за гости са все в тая стилистика - светла дървения, ярки китеници, многообразие от скринове и миндери, тъкани черги и възглавници... Рени Манджукова е използвала в обзавеждането и един старинен български елемент - т.нар. алафранга, привнесена през Възраждането от родните гурбетчии във Франция. Деликатния рисунък на смолянската художничка Елена Дамянова откриваме не само в кръглите ниши по френски образец, но и по дървените табуретки и ракли - някои от тях резбовани, други с обков. За да подреди къщата си според българската традиция,



Рени е обиколила де що има етнографски музей из Родопите



Последната атракция на Манджуковата къща е механата в приземния етаж с размерите на малък ресторант. Каменни подове и стени, миндерлъци с радващи окото възглавници, типичните тукашни долапи, старовремско огнище в центъра, а до него в ъгъла преливник с мраморни чешми, от който се пие вода с медни канчета. Над една от дългите маси на дълъг прът виси пълна дизия от 11 чана - от първия глас до последния. Стопанинът ги разтърсва и в ушите потича сладкозвучна родопска мелодия, като че стада се прибират в кошарите привечер.

Около масата за обяд се събира цялата фамилия. На трапезата домакинята слага пресни зеленчуци без подправки (цели корнишони, нарязани на едро домати, лук на лунички, моркови на ивици), домашно приготвено кьопоолу, сирене местно производство, кюфтета и кебапчета на скара. Морковите и печените картофи са от градината навън. "Имаме малко стопанство, така добре закътано, че дори от най-високото не се вижда", усмихва се Рени. В селскостопанския двор гледат още 7 кокошки (за да има всяка сутрин пресни яйца за малкия Петър), 1 петел, 2 зайчета и 3 кучета.

Докато дегустираме "Мерло" реколта'2001 от избата на Манджукови във Виноградец, бизнесменът обяснява колко е важно за него съзиданието. Тази дума е ключовата във фамилния му знак, резбован върху дърво от Румен Бранков и измислен от големия разбирач по хералдика у нас проф. Стефан Кънчев. Другите 2 думи, най-важни за Манджуков, са благородство и достойнство. Тази триада от ценности, типични според него за българина, той иска да завещае на наследниците си.

Своята собствена страст към строителството (понеже Манджуков строи мащабно не само къщи, но и офиси) бизнесменът обяснява с факта, че много дълго е живял без собствен дом. 40-годишен построил първото си жилище и оттогава не спрял да гради. Смята стремежа да оставиш след себе си нещо построено - дали чешма, дали мост или къща - за фундамент в народопсихологията на българина. Настоява, че у поколенията трябва да се възпитава чувство за принадлежност, уважение и отговорност към семейните традиции и ценности. Признава, че вероятно



в стремежа му към материалното има и нещо компенсаторно:



"Дядо ми беше железничар, баба ми - тютюноработничка. Родителите ми се трудеха във военния завод в Сопот, където буквално съм израсъл. От никого не съм получил нито къща, нито наследства, пролетарий съм и по бащина, и по майчина линия - затова може би се стремя да осигуря материално рода си. Това е моето лично послание към потомците."

Първото построено от него жилище Манджуков посветил на родителите си, които приживе тъй и не успели да се сдобият със собствен покрив. Когато починали, синът бил принуден да раздаде мебелите им на съседите, защото заводът си взел обратно дадения под наем апартамент. Затова и първата мечта на амбициозния потомствен оръжейник (във ВМЗ-Сопот, където майка му и баща му били работници, той станал първо стипендиант, после шеф на отдел, после главен технолог) била да вдигне сам къща.

С набъбването на годините и на финансовите възможности мечтите му ставали все по-мащабни: да работи в системата на оръжейната индустрия (най-напред като представител на "Кинтекс" в Алжир, а след 1991 г. като крупен оръжеен търговец); да върне славата на карабунарските вина (купувайки фалиралата изба във Виноградец); да съживи машиностроенето на България (на което посветил част от най-хубавите си години). Манджуков и синът му Ивайло се разгорещяват, щом стане дума за ЗММ-София, някогашния флагман на родното машиностроене. "За мен най-голямото престъпление у нас бе масовата приватизация, извършена от кабинета "Виденов" - толкова големи български предприятия бяха разграбени на безценица", пали се бизнесменът, който преди 2 г. изкупи акциите на ЗММ и се опитва сега да изправи завода на крака.

Но последната голяма амбиция на Манджуков е да успее телевизионният му проект. Пределно откровен, той не крие, че се е захванал с медийния бранш заради възможността за популяризиране на истински важните по мнението му послания към обществото. О да, телевизията, това е следващата мечта, от която е обсебен...