Твърде рано и някак внезапно предизборната кампания навлезе в гореща фаза. През юни изглеждаше сякаш същинската битка ще е през септември и октомври, но в средата на юли покрай сагата "Орешарски" и последвалите събития пролича, че новото политическо шоу ще е дълго и ще се върти на бързи обороти. Играта стана ситна с клякане, както казват някои любители на народните танци.

Ясно се очерта и оста, по която СДС ще се опитва да строи ново разделение и противопоставяне в обществото. Битката трябва да бъде между мутрофили и мутрофоби. В първия лагер трябва да бъдат подредени всички политически сили без онази, която внезапно на 11 юли откри за себе си и издигна високо знамето на политическото мутрофобство. По принцип този жест би бил красив и морален, ако в него не прозираше



видима с просто око фарисейщина



Резките движения в политиката, дори когато са само жестове, изглеждат неуместни и смешни.

Политиката, нека ни бъде простена тази баналност, е изкуство на реалностите. Реализмът в политиката означава да имаш точна представа за света и ясна идея за неговото бъдеще - първо да го видиш и приемеш такъв, какъвто е, и после с добре обмислени движения да го променяш към по-добро. Привидно моралният жест на СДС не показва нито едното, нито другото. Нека видим защо е така.

В годините на продължилия вече твърде дълго преход се оформи нагласата, че почтеността в политиката, разбирана като умерено заиграване с бизнеса, е нещо различно от целомъдрието, разбирано като пълно въздържане от подобна близост. Ако първото поведение рискува понятието "почтеност" понякога да бъде обгръщано от една витиевата и обтекаема словесност, то политическото целомъдрие, разбирано като загърбване на бизнеса, би превърнало всеки политик в асоциален субект. След като години наред си участвал в налагането на едни може би не особено прецизни от нравствена гледна точка стандарти и още повече след като активно си поливал и торил онази хранителна среда, онзи законодателен, административен и съдебен комфорт, който роди и отхрани мутрите в бизнеса, след всичко това внезапният зов за целомъдрие е най-малкото закъснял жест. Политик, поставен в такава ситуация, прилича на повторно пристанала булка.

В този нов политически рубеж личи опасно раздвояване между разум и чувства, което за съжаление в българската политика не е непознато. Новата българска история е богата на разнообразни филства и фобства и тези увлечения винаги са плащани скъпо и продължително. Преди повече от век, скоро след Освобождението, българският политически елит се разделя на русофили и русофоби. Още тогава се очертава тази вредна тенденция - разделяне и



противопоставяне между разум и чувство



Докато политическият разум диктувал дистанциране от Русия заради националния интерес и суверенитета на държавата, чувството на любов и признателност към великата страна, воювала за свободата на България, тласкало русофилите към красиви, но лишени от политическа логика жестове. Няма да се впускаме в подробности, защото темата ни е друга. Ще припомним само, че управляващата днес политическа гарнитура има свой дълбок корен точно в онова шизофренично разделение в българското общество, довело в крайна сметка на престола Фердинанд Сакскобургготски. По-късно във важни за страната периоди българските политически елити продължават да раждат разнообразни англо-, германо-, русо- и прочие филства и фобства. Това често пъти истерично усилие на всяка цена да се демонизира политическият противник в крайна сметка винаги е пречело да се осмисли, формулира и следва националният интерес.

Същата инерция от миналото след 10 ноември 1989 г. беше пренесена по оста комунизъм-антикомунизъм. Точно антикомунизмът беше спойката, хоросанът в конструкцията на синята идея. Нека вметнем, че антикомунизмът не е по условие демократичен и често е подсилвал въодушевлението на различни антидемократични движения. Когато синият антикомунизъм се изхаби, построената от него политическа конструкция започна да се руши като сграда на крадлив строителен предприемач при земетресение. Това ясно пролича през 2001 г. първо на парламентарните, а после и на президентските избори. Сега

на вехтото антикомунистическо знаме трябва да се напише нова абракадабра,



нещо бодро и мутроборческо,



примерно "Не на страха", ако Дони отстъпи авторството. Но този път магията няма да стане. Не че мутрите са нещо хубаво. Напротив, гнусни са и което е по-страшно - не разбират от дума. Проблемът е, че днес въпросът, който вълнува все повече хора, не е нито за комунизма, нито за мутрите, а изобщо за смисъла на българската политика в нейната цялост.

Ако след 1989 г. антикомунистическият патос за известно време изглеждаше заразителен и логичен, твърде дългото заиграване с тази тема през следващите години отклони политическия елит от неговата същинска мисия - да помогне на обществото да се самоорганизира около общоприемлив и осъзнат интерес и след това да определи ясни правила, по които този интерес да бъде следван, т.е. правила за правене на бизнес и политика, правила, на които да се подчини животът в страната. Липсващият в продължение на години консенсус относно базисния смисъл на политиката и нейната цел роди ненавистната днес мутризация, т.е. сенчестите икономически групировки. Вакуумът в упражняването на различни власти (изпълнителна, законодателна, съдебна и медийна), роден от нискокачествена законодателна продукция, бързо и лесно се оказа запълнен от частни и странични за общото благо финансови интереси. При всяко управление държавни институции отстъпваха парчета от своята власт и отговорност на някакви мрежи от хора, които никой никога официално не е избирал.



Те са се избирали помежду си



Така се завъртя спиралата на корупцията по всички равнища и коридори на властта и за тази корупция днес се говори и пише като за ноторен факт. Нещо, което е ясно сега, политиците трябваше да го видят навреме и да го предотвратят. Това е тяхно задължение, тяхната социална роля, която те не изпълниха, и това обстоятелство може да се превърне в лайтмотив на предстоящите местни и на следващите парламентарни избори.

Въпросът кой е виновен за корупцията аргументирано може да бъде адресиран към всички партии, които след 1989 г. чрез своето управление са създавали нейната хранителна среда. Отговорът вече дори не е интересен, той е разтворен някъде в първите седем от изминалите близо 14 години. За лекото поведение на държавните институции вина и отговорност носи цялата политическа класа. Освен това с течение на времето мутрите мутираха, те вече не са това, което бяха.

Мутираха под благия поглед на политиците и сега бавно излизат на светло, готови са да плащат данъци, занимават се с благотворителност и понякога дори изглеждат благочестиви. През 2003 г. от мача "мутрофили срещу мутрофоби" може да излезе



или лов на вещици, или битка с вятърни мелници,



но не и смислена политика.

Днес е по-важно да се разбере, че филствата и фобствата, независимо на каква основа са формулирани, винаги са правили политиката инфантилна. Това е политика, която не моделира реалности, а търси своето място в една реалност, която друг създава - било чужди дипломатически агенти, както преди 100 години, или мафиотско-ченгесарски мрежи с влияние в парламента, правителството, съдебната власт и медиите, както в наши дни. Това уродство може да се лекува единствено чрез създаване на ясни правила за правене на политика и бизнес и чрез категорична воля за тяхното спазване.

Корупцията ще намалее само ако бъде лишена от хранителната среда, която намира сред политическата класа и държавната администрация. Сладка илюзия е, че тя може напълно да изчезне, но работа на политиците е да я държат в обществено приемливи норми и да насърчават обществена нетърпимост към нея.

Дали предизборната вакханалия, в която страната вече навлиза, ще изведе политиката до нови хоризонти и до нов смисъл? Това е същинският въпрос, на който още е трудно да се отговори. Зависи от нещата, които ще се изговорят и които ще се случат през идните три месеца. Зависи от онези 40-50% от избирателите, които засега твърдо смятат да не гласуват и които окончателно ще решат дали и за кого да го направят няколко дни преди изборите. Това са меките периферии на различни партийни електорати. Не е възможно да бъдат обрисувани като възраст, професии, образование и политически нагласи. Става дума за хора в активна възраст, които в годините на прехода са загубили или започват да губят най-важния ориентир - за смисъла на своя живот.

Това са хората,



за които българската политика е загубила човешки облик,



загубила е смисъл и е започнала да прилича на някакъв специален вид евтаназия. Тези хора вече не искат никакви дебати на тема комунизъм и антикомунизъм, не искат да слушат за мутрофили и мутрофоби, те искат скандал за целия смисъл на политиката - огромен, шумен, разпасан скандал, с крясъци, блъскане на врати и чупене на цялата посуда. Освен това усещат, че отдавна имат право на своя скандал, защото 13 години в мащабите на човешкия живот са твърде много време.

И биха припознали за изразител на своите интереси онзи играч на политическия терен, който от тяхно име и с целия гняв на техните чувства направи този грандиозен скандал за смисъла на политиката.

СДС загуби този резерв на 11 юли. НДСВ успя да го привлече през 2001-а и след това бавно, но уверено го загуби. Някаква немалка част от тези хора ще изберат БСП. За другите предстои да се разбере. Макар че местните избори са мажоритарни по същество, те до голяма степен ще определят и контурите на бъдещия парламент.

Сред тихата дрямка на 39-ото народно събрание ясно се вижда нуждата от нова политическа сила, която дори с цената на хулиганство и постоянна готовност за скандал да държи политиците в морална и интелектуална вменяемост, да им напомня кои са и каква им е работата. За да не се занимават с глупости и от вече досадното вменяване на виновност чрез упреци в различни филства и фобства, да се ориентират към вменяване на отговорности и поемане на отговорности за качеството на живота в страната, в което е същинският смисъл и целта на политиката.