Българската история, колкото и да е неприятно, е изтъкана от митове и култове. При това не се забелязва и най-малка тенденция за нейното преосмисляне и преоценка. Тук напълно изключвам динамичното лепене на положителни и отрицателни епитети върху дати като 9 септември или 10 ноември. Те не са резултат, а следствие от липсата на философия на българската история, от схващане за българската същност. Която, от една страна, ражда събития като тези през 1913 и 19151 1923 и 1925, 1941 и 1944г., а от друга - ги тълкува конюнктурно, според времето и обстоятелствата. И за свое оправдание хвърля вината върху смяната на държавното управление или обществената система.
Навремето проф. Николай Генчев твърдеше, че българското възприемане на историята още битува в епохата на романтизма. Истината е по-страшна. Защото открай време българите живеят в два свята - реален и измислен. Свидетелство за реалния са неизброимите "черни" дати в историята - като започнем със седемте "робски" века. Илюстрация на измисления пък бяха грандиозните тържества за 1300-годишнината на българската държава(?). Най-важният аргумент за българската съдба са самите българи. Така е с всеки народ. При нас обаче подходът е обърнат: виновници за лошия хал са или чужденците (завоеватели, поробители) или част от своите (ханове, царе, боляри, чорбаджии - некадърници, предатели или изедници). Никога цялата общност. Така всеки персонално се чувства невинен. Едва ли има връх, скала и дори малко възвишение из България, необгърнато с легенди за чутовни битки или героична смърт - по тази логика, кажи-речи, всеки нашенец е борец срещу социална или национална неправда. Ако се доверим на песенния фолклор, българите са най-трудолюбивият, най-храбрият и най-измъчваният народ. Анонимните създатели въобще не се интересуват, че последните две характеристики взаимно се изключват. Нито че и останалите - за българската полова мощ, прочутото гостоприемство и толерантност, са съмнителни в контекста на фактите. Или пък тълкуваме нагаждачеството, страха и въобще синдрома за оцеляване като актове на внимание и любезност. Ако бяха верни думите в измислената постфактум песен за Иван Шишман "кон до коня, юнак до юнака", нито България щеше да падне под турско робство, нито след пет века щеше да има нужда от Руско-турска ОСВОБОДИТЕЛНА война. Да се чуди човек за какъв дявол и българският ОФ през 1944 г. се е нуждаел от съветска армия, след като късностатистически броят на партизаните и ятаците почти достигна състава на Трети украински фронт. Впрочем механизмът за фабрикуване на "активни борци" не е социалистически, а още следосвобожденски. Стига се дотам, че истински поборници са молели за свидетелства фалшиви активисти, вече добили поборническа пенсия.
И така трагедията на българите е в антитезата между кокетиращите пориви на душата и вулгарния прагматизъм или по-точно, първото е морална индулгенция на второто. Отвратителното двуединство между вековното живуркане и вегетиращата мизерия на духа, която го обуславя, се проявява и в българското отношение към култовете и държавата. Изглежда парадоксално народ от индивидуалисти да обожава култовете. Разгърнете вестниците: "култов филм", "култова певица", "икона на" еди-какво си, "патриарх на...","човек-парламент", "човек-Панорама" и т. н. Да не говорим за любвеобилното "бай Тошо" или "Тато". И в същото време с какъвто кеф се титулуват кумирите, с не по-малък се развенчават. Защото българинът умира да е на мястото на всеки преуспял. Възвеличавайки го, се приобщава към него, оплювайки го при сгромолясването му, мечтае да го замести. Само че ако може друг да свърши мръсната работа, а нему да остави иронията, сарказма, Хитър-Петровото сеирджийство. Същото е и с държавата - всички я кълнат барабар с чиновниците и министрите й, а на нея не й пука. И как не, щом като успехът на "първото в света антифеодално въстание" според историческите ни клюнодръвци е в това, че вождът Ивайло сменя в брачното ложе немощния цар Константин Асен. Очевидно за държавата и народа е удовлетворителна максимата "аз я лъжа, че й работя (уважавам, почитам), тя ме лъже, че ми плаща (цени, държи на мен)". Разбира се, в това взаимно надлъгване потърпевши в крайна сметка са гражданите, а не институциите. В които се подвизават пак граждани. Сиреч, хитрувайки, мнозинството винаги пада в капана на едно малцинство. Което си е негова производна.
и
принуждава хората да се почесват от време на време!

















