От август, когато стана ясно, че сушавата година ще остави земеделските производители с ниски добиви и доходи, цените на основните хранителни стоки поеха смело нагоре.
Поскъпват хлябът, млякото и месото,
при това с двуцифрени темпове през последните месеци. Тази година обичайното сезонно поскъпване се усилва от два фактора - задържаното ниско ниво на цените на храните през цялата 2002 г. и дефицита на суровини. По стар навик прибавяме към причините за пазарния дисбаланс и домогванията на спекулантите със зърно, които диаболично дебнат нови ценови рекорди преди да продадат натрупаното в хамбарите си. (Впрочем най-големият спекулант в момента е държавата, наддаването за жито от резерва диктува възходящите цени.) Въпреки сериозното поскъпване на готовите храни, настроението на производителите е мрачно. Хлебари, месари и млекари в един глас се жалват, че
цената едва покрива издръжката
на производството. Пазарът се свива. Въпреки данните за рекордно ниска безработица, реалният ръст на доходите се забави от 13.9% до 6.3% годишно, намаляващите средни заплати в частния сектор вещаят до края на годината това увеличение да се стопи докъм 5 - 5.5%. Номиналният доход го яде и инфлацията, която според мен ще надхвърли прогнозата на правителството (3.5%). През август бе отчетен едва 3.7% реален ръст на домакинското потребление, а пазарните проучвания за септември и октомври сочат ясна тенденция надолу. Получава се странен наглед парадокс:
всички на пазара са недоволни.
Потребителите протестират, защото според НСИ 66.3% от тях едва "свързват двата края", 4.4% теглят от спестеното, за да живеят, а 20.6% вече са изяли спестяванията и си оцеляват като "тънат в дългове". Най-малко половината от производителите на храни ще завършат годината със загуби, а според браншовите им асоциации 2003 г. ще е последната за 20% от дребните фирми, които настървената конкуренция ще изтласка от стесняващия се пазар. Въпреки кризата в цялата лека и хранителна промишленост икономистите с право са убедени, че сериозен ръст на потребителските цени няма да има. Как е възможно това? Така е, защото
България внася, за да яде
Само за първите девет месеца на годината вносът на зеленчуци и плодове е нараснал с 60%, на млечни продукти и яйца - с 40%, на месо и риба - към 30%. От 1997 г. (последната, през която имаме активно търговско салдо от 321 млн.долара), вносът все по-стръмно изпреварва износа. През 2002 г. дефицитът на българската търговия стигна 1.59 млрд. долара. През 2003 г. се очаква износът да надхвърли 6 млрд., но пък вносът ще е над 8 млрд. долара. Два милиарда дефицит! Пресата на фиксирания курс не позволява цените на местния пазар да надхвърлят нивото на международните цени, независимо от ръста на разходите за производство. Щом цената на някоя стока надхвърли цената на достъпния вносен заместител, значи сме стигнали импортната точка - в страната мълниеносно се внася евтин чуждестранен продукт, който запълва дефицита на пазара и притиска местния производител в ъгъла. Контрабандата и занижените тегла и цени в митническите декларации (т.е. възможността за присвояване на ДДС) свалят импортната точка на още по-ниски нива. Тъкмо такава импортна точка достигат вече хранителните стоки. Това състояние вещае
експлозия на вноса,
защото масовият декемврийски предколеден пазар на храни достига до 1 млрд. лева. И се впускаме в спиралата: колкото повече внасяме, толкова по-малък е шансът на местния производител да оцелее. Колкото затъват производителите у нас, толкова повече внасяме. Защо се стигна дотук? Къде е причината България от традиционен износител на храни да се превърне в нетен вносител? Главен фактор е жалката суровинна база на хранителната промишленост. Сега берем горчивите плодове на десетилетието нихилизъм в аграрната политика. Кажи-речи единственият отрасъл, за който властта полагаше системни грижи, бе маргиналното за икономиката на страната тютюнджийство. Междувременно една по една фалираха земеделските кооперации. Целият аграрен сектор е върнат на примитивно аджамийско ниво. Продукцията му е хем некачествена, хем все по-скъпа. Това става вече
въпрос на прехрана и поминък
Не е ли странно, че в земеделието, което храни най-голяма част от нацията (т.е. има най-голям брой заети на единица продукт) има най-малко инвестиции? Не е ли ясно, че точно в аграрния сектор се крие решението на главните проблеми на българското стопанство? Всеки инвестиран в този отрасъл лев се изплаща стократно - конкурентоспособното земеделие ще гарантира хранителния баланс на нацията в очертаващите се години на недоимък, ще осигури поминък за стотици хиляди души, ще спре вноса на храни и ще позволи на преработващата промишленост да се стабилизира и да изнася. Възможните мерки на една национална програма за стабилизиране на земеделието са обсъждани стотици пъти. Време е да се приложат. Това е един от малкото изходи за балансиране на застрашително дефицитната ни външна търговия. И единственият способ ефектът да се постигне бързо - едва за 3-5 години, колкото ни остават до прага на Европейския съюз.
И се впускаме в спиралата: колкото повече внасяме, толкова по-малък е шансът на местния производител да оцелее. Колкото затъват производителите у нас, толкова повече внасяме.
..........
Г-н Хърсев, с тази статия Вие за пъви път обяснявате, от името на инономистите, че отрицателното търговско салдо не е хубава работа за народа!
са напълно достатъчни да хранят България и още 3 колкото нея .
) е на нивото на световните сили в индустрията( Италия, Франция, Южна Африка, Чили, Австралия, Германия, Португалия, Испания и Гърция ).
