Ако бяха верни прогнозите, които пресмятахме преди 10 години, сега средният доход на българите трябваше да е до 50% по-висок от днешния, външният дълг на държавата да е паднал наполовина, а годишното му обслужване да е по-малко от 500 млн. долара годишно. Но дори при рекордно ниските световни лихви за миналата година само по държавните борчове сме платили 927 млн. долара, а главницата им е все така непокътната - 8.33 милиарда. Така вместо очакваните от най-крайните песимисти 7-10 години срок за преодоляване на стопанската разруха и достигане на обетования устойчив растеж преходът на България вече започна 14-ата си година без скорошни изгледи за промяна.



Илюзията за ускорение,



която блика от статистическите отчети, не може да надвие усещането, че реалното натурално потребление на средния нашенец практически не помръдва от години. Това е реален факт, защото ръстът на средния доход непрекъснато се изяжда не само от подскоците на цените, но и от процесите на преразпределение на тежестите, чрез които държавата прехвърля все по-голяма част от социалните тежести от бюджета на държавата върху джоба на населението. Тук не става дума само за увеличаване на текущите разходи, които до вчера са били "безплатни", т.е. платени за сметка на данъчната част от нашите доходи. Промяната на правилата в осигуряването налага непозната досега тежест върху домакинските бюджети - нуждата от натрупване, за да се гарантира нормалното оцеляване на старини и лични бедствия. За първи път днешното активно поколение трябва да понесе



тежестта на капитализацията



на резервните фондове в обществото. По инерцията на комунистическото преразпределение допреди няколко години натрупването в икономиката беше отрицателно - спестяванията на населението и фирмите бяха по-малки от дълга към финансовата система. Осигурителните фондове също бяха празни - сегашните пенсии се покриват за сметка на вноските от бъдещите пенсионери, разликата се плаща от хазната, натрупване на капитал, от който да се черпят бъдещите разходи, няма. Не само чрез външния, но и чрез вътрешния кредит и черната дупка на празните резервни фондове цяло десетилетие - от 1985 докъм 1997 година нацията е живяла за сметка на бъдещите поколения. Докато



спирачката на валутния борд



сложи край на тази инерция, разби кредитната машина за трансформация на падежите и наложи логиката на баланс в реално време. Икономическият ефект от това е като да реверсираш двигателите на самолет. Вместо да пренася върху бъдещите поколения тежестта на старите дългове и текущото дефицитно потребление, сега нацията е принудена, първо, да плаща сметките си тук и сега и, второ, да трупа стойност, чието потребление се отлага за бъдеще време. Ефектът от спирачката убягва от конвенционалните матрици за икономически сравнения, които продължават да сравняват текущия продукт и крайно потребление само като общи суми, без да държат сметка за променената структура на това крайно потребление, а още по-малко за съвсем различната структура на потребностите. Единственият



механизъм за противодействие



и облекчаване на тежестите от коренната промяна в икономическата динамика е стимулираната икономическа активност, чрез която текущите (вече положителни и значими) натрупвания се връщат обратно в стопански оборот. А реалното стопанство е единственият генератор на доход, който всички други икономически сектори само преразпределят. Нищо такова не се случи в България. Дори напротив - задействат се допълнителни административни спирачки, които да пречат на капитализацията. Типичен пример е идеята на МВФ да се попречи на банките чрез кредита да превръщат растящите спестявания в капитал. За целта ще се увеличат изискванията за натрупване на провизии в банките. Мярката е логична за



идеологията на рестрикцията,



която доминира икономическата политика на страната през последните 6 години. За тази идеология стабилността е висше благо, прогресът е риск, скоростта е опасна, а всяка нова пречка пред развитието - важен стабилизационен фактор. Проблемът е оценъчен (различна парадигма, както би рекъл някой учен човек). Като поставя стабилността за главна цел, рестриктивната икономическа политика игнорира динамиката. Защото статичните системи са най-стабилни. Който лежи на гръб, няма опасност да падне. При сегашния модел на принудително финансово балансиране тепърва ще усетим пълния ефект на спирачката. А да преодолеем стабилната бедност, която се очертава за неясно колко дълъг период напред, няма да са достатъчни никакви мерки. Докато не се смени самата цел на икономическата политика.