Филип Димитров е роден на 31 март 1955 г. Завършва английската гимназия в София и право в СУ "Св. Климент Охридски". Работи като адвокат до 1990 г. От декември 1990 г. до края на 1994 г. е председател на СДС, а след изборите през октомври 1991 г. става първият демократично избран министър-председател. Посланик на България в ООН от 1997 до 1998 г. и в САЩ от 1998 до 2002 г. Сега е член на Националния съвет на СДС.





- Г-н Димитров, какви полезни ходове има държавата при така стеклата се ситуация около нашите медици в Либия?

- Не мисля, че трябва да обсъждаме конкретни ходове с вас. Лично аз ненавиждам тоталитарните режими и смятам, че те не се интересуват от закони, човешки права или справедливост, но понякога са обидчиви и могат да се самонапомпат дори в посока, която и за тях не е изгодна. Затова оставете правителството да си върши работата.

- Смятате ли, че политиката на тихата дипломация бе правилна? Редно ли бе тази политика да бъде съчетавана с търсене на подкрепа от страна на САЩ, както направи министър Паси няколко часа преди произнасянето на присъдите?

- Правилно беше да се работи така. В този процес има много болка - и на либийските семейства, и на нашите подсъдими, но за един комунистически, нацистки или друг подобен режим, какъвто е според мен режимът на Кадафи, това е без значение. От самото начало беше ясно, че не става дума за правен казус, а за комбинация от изкупителни жертви за пред страдащите родители, заложничество и може би рекет. Срещу такава комбинация не се излиза нито с аргументи, нито с бабаитлък, а се търсят дискретно лостове за въздействие.

- Наказателно или политическо е делото срещу медиците ни в Либия? Очаквате ли политически хепи енд на това дело?

- Не помните ли как компартията монтираше процеси в България допреди двадесетина години? Има хора, които са го правили и днес още са сред публичните фигури. Делото започна, след като България вече беше най-вероятният кандидат (от региона) за Съвета за сигурност. Аз лично изтълкувах делото като акт на взимане на заложници и активно (но разбира се тихо) разяснявах това във Вашингтон. После се мина към опит за използването му от Кадафи за омилостивяване на Запада. Затягането на обстановката в Ирак отново върна ербаплъка на либийския режим. Важно е да се разбере, че това, което правят там, е мотивирано най-вече не от българските действия, а от сметките на Кадафи. Все пак Кадафи има какво още да си иска и нека да се надяваме, че заради това българките ще оцелеят.

- Загуби ли време българската дипломация в началото на кризата в Либия? Как оценявате нападките за престъпно бездействие срещу експремиера Иван Костов и бившия външен министър Надежда Михайлова, изказани от роднини и прокурори?

- Мисля, че са недостойни. Роднините човек може да разбере заради болката им. Другите могат да говорят така само от глупост или от злонамереност. По това време аз бях във Вашингтон и знам, че и там, както и на други места, се полагаха усилия да се намери решение. Просто целта на либийската страна не беше да се намери решение, защото българите им трябваха. Това е истината. Останалото са опити да се окаля политически противник. Мисля, че почтените хора не постъпват така.

- В предаването "Всяка неделя" бяха чути по-остри думи по адрес на Надежда Михайлова от страна на главния прокурор Филчев. Каква е днешната роля на прокуратурата в тази криза?

- Дейността на г-н Филчев е впечатляваща. Безспорен факт е, че България единствена от бившия комунистически блок фалира повторно през 1996-а. Безспорен факт е, че това съсипа маса предприемчиви българи. Безспорен факт е, че доларът стана 3000 лв. Безспорен факт е, че финансовата система се срина и още плащаме за това. Безспорен факт е, че хиперинфлацията е криминален, а не икономически проблем. И е безспорен факт, че прокуратурата преследва само тези, които с нещо са помогнали да се изправи България на крака. Как тогава да гледам сериозно на това, което върши и говори г-н Филчев?

- Виждате ли прояви на гражданското общество след решението на съда в Бенгази?

- Всички подписки, декларации и демонстрации са дело на гражданското общество и така трябва да бъде. Само при тоталитарните режими държавата организира подписки и манифестации.

- Притеснява ли ви скоростта, с която Стефан Софиянски мина от обвинение през градския съд и апелация до отстраняването му от кметския пост в столицата?

- Въпросът не е до скоростта, а до смисъла на това действие. Мнозинството от софиянци гласува за Софиянски, т.е. даде му доверие. Съдът обаче реши според буквата на закона, че той би могъл като дребен джебчия да скрие публично достъпните документи по сделката за Халите и го отстрани от поста му. В това има нещо, което здравият разум се затруднява да приеме.

- Смятате ли, че активността на съда и прокуратурата срещу лидери на десницата говори за целенасочен удар - да се предотврати възможността за предизборно коалиране на десните партии? Кой има полза от атаката срещу Софиянски и Александър Божков, от критиките срещу Надежда Михайлова по либийското дело?

- Не мога да твърдя такова нещо за магистратите. Оттам нататък не зная дали някой цели да угоди на левицата или мнозина са заслепени от озлобление или болни амбиции. Най-вероятно да има по нещо и от двете.

- Как бихте коментирали казуса за "трайната невъзможност" от закона за местното самоуправление? Смятате ли, че след 3 месеца общинският съвет е в правото си да прекрати пълномощията на Софиянски?

- Ако това стане, ще е налице очевидна подмяна на вота. Това няма да е наказание, а обикновена машинация чрез протакане на срокове и процедури, за да се стигне до резултат, обратен на гласувания. Не ми казвайте, че това може да има нещо общо с демокрацията.