Има една болест, която ходи по банките и която е тръшнала в небитието повече кредитни институции от всички други финансови катаклизми, взети заедно. Нарича се
несъвпадение на падежите,
позната на англофоните като maturity mismatch, а пък онези, дето държат да си личи отдалеч колко са напред с модата, й викат duration gap (дупка в срочността). Заразата хващат банки, които влагат краткосрочни чужди пари в кредити със значително по-дълъг срок. Събрали са, да речем, депозити за по един до три месеца, а средният срок, който остава до погасяването на отпуснатите кредити и купените ценни книжа, е две години примерно. Опасността е ясна: ако 20-25% от вложителите не подновят депозитите и банката не може да привлече или купи нови депозити, с които да покрие изтеглените, тя просто е принудена да спре плащанията. Дори ако има най-атрактивния кредитен портфейл на земята. Тогава всичките й клиенти пощръкляват да си теглят парите веднага, което е невъзможно, разбира се.
И банката изчезва
от финансовия пейзаж на страната. Допреди година-две тази банална схема бе любимо поле за политикономически прения. В нея виждаха доказателство за банкерската престъпност. Разбира се, няма престъпен замисъл в разминаващите се падежи. Първо, защото не може да е престъпно нещо, което е фатално неизбежно. Било е време, когато средната срочност на депозитите в България беше доста под един месец. А търсене на кредити за по месец почти няма. Втората причина е малко по-скрита: срочността, дето виждат чиновниците и набедените икономисти в статистиката, няма нищо общо с действителната. Познатите всекиму спестовни влогове например са безсрочни, т.е. всеки може да отиде да си иска парите веднага. Над половината от тях обаче нямат и по едно теглене годишно. Любимият финансов продукт на рентиера е да "врътка" месечни депозити, защото му позволяват веднъж месечно да си тегли лихвата за издръжка, а след това да поднови депозита за още един месец. Месечен ли е този депозит? Само на книга. Фактическата му срочност е няколко години. Но въпреки казаното у нас от години е факт
любовта към късия хоризонт,
предпочитанието парите да са максимално близо подръка, а срокът, откакто ни хрумне да си поискаме парите обратно, докато си ги получим, да е минимален. Този стремеж се засилва, когато финансовата система стане по-нестабилна. Ниското лихвено ниво е друга причина. Но един от най-важните фактори е доминиращият плаващ лихвен процент по депозитите. Депозити с фиксирана лихва практически не се предлагат. А при всеобщото плаване е естествен страхът да се обвържеш с дълъг срок при неясен отнапред доход. Лошото е, че в момента
постоянно се увеличава дупката
между сроковете до падежа на активите и пасивите на финансовата система. Първо, защото банките вече се престрашават да дават инвестиционни кредити за по 5-7 години - например за стотиците новостроящи се хотели. (Впрочем за този тип инвестиция в недвижимости по света дават и 20, че и 30-годишни заеми.) Напоследък всички продавачи на кредит се надпреварват за дял в жилищното кредитиране. А това са все заеми със срок над средния за корпоративен кредит. И в тази ситуация, вместо държавните регулатори на финансовия пазар да потърсят начини за преодоляване на несъвпадащите срокове,
отново ни натрапват антимерки,
които само ще влошат картината. Имам предвид наскоро рекламираната поредна стратегия на Международния валутен фонд за увеличаване на задължителните резерви на банките. Когато се констатира проблем на кредитния пазар, най-глупавото решение е да се пердаши с тоягата на ограниченията. Когато банките са принудени да замразяват пари без лихва, когато централната банка ги заставя да ангажират все повече собствен капитал и провизии при падащи непрекъснато лихви, тогава намалява интересът и на трезорите, и на клиентите към дългосрочните банкови спестявания. Финансовата администрация трябва да се бори с истинските проблеми, а не със симптомите им. Не е опасен растящият кредит, а нестабилната му депозитна база. А това се "лекува" лесно, но бавно. Първо, е нужна "лихвена котва" - емисии на държавни ценни книжа с фиксирана лихва и срок от поне 10 години, които да имат ликвиден пазар - т.е. държавата да е готова да си ги купи обратно във всеки момент. И второ, като се увеличи достъпът на банките до устойчивите пасиви на застрахователите, пенсионните и здравните осигурители, поне част от парите на здравната каса спокойно могат да напуснат БНБ и да се пласират на свободния депозитен пазар, а изискванията за частта от парите, които осигурителите задължително държат в държавни ценни книжа, постепенно да се ограничи.
