|
Асен Ботев е роден през 1956 г. в София. Тук завършва Художествена гимназия и Художествена академия, специалност скулптура. Автор на първата постмодернистична инсталация в София - през 1983 г. в градинката пред "Кристал". Последният комендант на Града на истината. Емигрира през 1990 г. До 1994 г. работи в Париж. Оттогава досега - в Лондон. Автор е на многобройни изложби в Стария континент.
-----------
"Още след 1975 г., но особено след уволнението от казармата през 1978 г. основният ми интелектуален проблем беше изоставането на България от световните ценности и процеси. Така моето внимание беше привлечено от върховете на българското мислене, на българския дух след Освобождението: този невероятен подем до 1906, 1908 г., и невероятният срив, който продължава в известна степен и досега - като духовна криза на нацията и като разклащане на националните ценности и чувство за идентичност. Със страхотни мъки в ония времена успях да се добера до първизточници, които бяха почти невъзможни за намиране. Библиотекарките в Народната библиотека ми дадоха възможност да изучавам списание "Мисъл", "Златорог" и други материали от тоя период, които съдържат изключително ценни мисли и позиции - на българи, на хора, на универсални личности. За мен беше предизвикателство да осмисля тази материя, да проникна в дълбочината на нещата и да търся моето място в света, в който живеем.
Затова съвсем естествено през 1990 г. емигрирах. Но много преди 90-а, още през 1983 г. аз започнах да правя първите като свободно мислене инсталации в центъра на София. Изискваше се доста кураж да излезеш с такава позиция в онова време. После дойдоха изборите през 1990 г.
-------------
Аз бях последният комендант на Града на истината... И след това пожара в Партийния дом... Боже, опитвахме се да спрем тази провокация с Радко Попдимитров. На мен ми беше ясно какво става, дори предупредих много от западните медии, преди да се случи самото нещо. Но в крайна сметка какво може да направи сам човек със своята надежда и своята позиция спрямо един перфектен план?
------------
През октомври 1990 г. взех самолета без никаква предварителна подготовка и заминах за Париж. Месец след това още първото нещо, което направих в Париж, беше показано на изложба ("Дупки във времето") и веднага се превърна в център на невероятен интерес от страна на всички френски медии и интелектуални среди. Постепенно станах част от една изключително силна мисловна група във Франция, включваща Ги Дебор, идеолога на събитията през 1968 г. във Франция, и още трима философи. Имах щастието да бъда с тях и с много други хора и да участвам в нещата, които тепърва щяха да се раждат в Париж. Много от приятелите ми сега са сред най-известните музиканти, артисти, писатели, журналисти. Срещата ми в Париж с мислещи хора, които генерират идеи, а не репродуцират чужди схеми, беше изключително важно събитие за мен, защото успях да се освободя от информационната черупка, в която пребивавахме в България преди 1989 г. Така успях да се освободя и от комплексите си спрямо всичко, което се случва по света.
В Англия отидох през 1994 г. - приятелката ми трябваше да завърши архитектура в Англия и аз влязох малко в ролята на преподавател, трябваше да й помогна за дипломната работа. Лондон, който е нещо съвсем различно от Париж, е много добро място за осмисляне на нещата, едно изключително място за наблюдаване на събитията по света и за среща на всякакви хора.
--------------
Париж е, както казва Хемингуей, безкраен празник. На най-висшето изкуство, изкуството да се живее. Докато в Англия усещането е друго. Там е друга култура. Англичаните не обичат да се показват, те са винаги сдържани. Неписан закон е да не се изразяваш натоварващо в какъвто и да било смисъл за околните, отношението към околните да бъде дистанцирано.
---------------
Което ти създава едно чисто твое пространство и същевременно много контакти с различни хора, от които ти можеш да избираш верните и градивните. Това пространство може да се използва, за да се изгради една много сериозна, глобална концепция. Което в шума на Париж просто... Аз там, признавам, нямах дъх. Това не значи, че в Париж не се работи изключително много и изключително добре. Особено в моята област се създават много хубави неща с много вкус. Но... Лондон е по-мисловен. Вибрациите са други. Във Великобритания толерантността е изведена до степен, как се казва, to celebrate, тоест да празнуваме разликата между културите. Към 100 000 са вече българите в Лондон и те се чувстват изключително добре там. Защо? Поради това, че английската система е изключително толерантна към хора, които са коректни спрямо нея. Така хората, които са сериозни личности и имат енергия и качества да издържат на огромния стрес на живота там, успяват. Като моята приятелка от детинство Миглена Казаски, която се занимава с висша мода - тя изнася продукцията, която прави в Лондон, в 35 страни.
Или живописецът Пламен Капитански, който подари на папата икона и получи благодарствено писмо от него. Помагах му да прибираме картините от последната му изложба в Лондон.
-----------------
Още преди 10 години започнахме да полагаме усилия за организиране на българската общност в Лондон. Опитахме с различни организации - на земляческа, на младежка, на друга основа. Едно от сериозните усилия беше посветено на изграждането и организирането на българското читалище "Св. Кирил и Методий" в Лондон. Аз лично изразходвах поне една година за тази дейност
----------------
- да има сателитни канали, които да се приемат на добър телевизионен приемник, библиотеката да се обогати, да има най-свещените български книги, текстове, песни, най-хубавите детски касети, да има вестници, макар и с ден закъснение. Просто то да прилича на нормално българско читалище, на истинско българско гнездо. Строихме го с мои приятели на мястото на бившо складово помещение на посолството. Възстановихме и българското студентско дружество в Оксфорд. Вече може да се каже, че българската общност допринася със своето съществуване и със своя живот за обогатяване на културната палитра на Лондон. Но тук стигаме до един момент, който чака своето незабавно решение. Тези непрекъснато увеличаващи се български колонии навсякъде по света довеждат дотам, че в голямата си част хората на репродуктивна възраст започват да се изнасят от България. И тази година, подобно на миналата, само заради това дойдох на Българския Великден и говорих само за това. Мисля, че е належащо да се изгради организъм, съставен от различни части. От една страна, държавата в лицето на Агенцията за българите в чужбина, българската църква, Министерството на образованието, Министерството на външните работи, Министерството на младежта и спорта; от друга страна - български фондации с общобългарска насоченост и значение; от трета - силни емигрантски организации. Целият този организъм трябва да бъде базиран на т.нар. публични и частни фондове. Тоест шапката на държавните органи и частната инициатива и възможност да се предприемат и правят печеливши неща, за да не се чака на бюджета, трябва да се впрегнат в едно и това трябва да стане ден по-скоро.
---------------
Само така ще се осигури запазването на тези наши деца, които се раждат по цял свят, като българчета. В такива големи градове като Лондон, Париж, Милано, Чикаго, където има компактни български общности, трябва да се направят български детски градини, училища, фондове от книги, от дискове и касети с български песнички, с български книжки, за да не губим тези деца завинаги.
----------------
Агенцията за българите в чужбина се сеща за тези неща и ги знае, ние сме в преговори с ръководството й от три години, но бюджетът на тази агенция е смешен, той е просто едно замазване на положението. Те едва могат да си платят заплатите на служителите, дори не могат да изпратят по една картичка на всичките тези 1 милион българи, които са извън България. Точно сега трябва да се реагира, защото имаме едно цяло поколение, което се ражда в емиграция. Това са дечица, за които трябва да мислим, постоянно да си задаваме въпроса какво правим за тях - които след 20 г. ще бъдат в силата си. Та от тези 1 милион българи навън годишно в страната влиза 1 милиард! Не може и не бива това да е еднопосочен процес.
Трудно е аз като художник да правя коментар на управлението на Негово величество. Но според мен е повече от очевидно, че той бавно и постоянно променя малки частици от целия пъзел. Правилното препозициониране на страната, невероятният шанс България да има министър-председател, който е не само добре приет, ами е и равен с хората, които така или иначе ръководят тоя свят, и то по линии, които не са непосредствено свързани с работата му, има огромен ефект, който тепърва ще се забелязва.
В родословието ми няма нищо особено. Баща ми Александър е роден в Разлог, майка ми - в Банско. Баща ми беше минен инженер. Веднага след пенсионирането си започна да работи дърворезба. И така до последния си ден, даже в ателието почина. Майка ми Елена беше акушер-гинеколог, сега е пенсионер.
Жена ми е британски поданик. Синът ни се роди преди 7 години. И когато тя го отби, проблемът как да остане българче се постави пред мен с цялата си сила. Животът говори, че за да усвоиш наистина един език, той трябва да ти е майчин (или бащин). Тоест аз се отказах за три години от кариера, от пари, от всичко и поех ролята да гледам сина си през цялото време, напълно и изцяло, за да го изграждам като българин. Сега той знае не по-малко български песни и приказки от връстниците си в България. Играе различни хора. Вече съм спокоен, българският дух е част от него."
