|
Той вярва, че който веднъж е хапан от куче, е щастлив за цял живот. През 1944 г., когато е на десет години, бесен пес забива зъбите си в единия му крак и скъсва кръвоносен съд. Налага се спешна операция в Ямбол и преливане на кръв от рядката нулева отрицателна група. За да спасят детето, лекарите му вливат серум. Иван чувства, че по вените му тече студена течност и го втриса от болка, страх и студ. Тогава майка му ляга до него, за да му предаде своята топлина и кураж. Тя му казва, че който веднъж е хапан от куче, е щастлив за цял живот и няма да се бои от нищо. Следват още шест операции за една година. Роднините на Иван Сарандев пристигат в Ямбол през 1913 година, бягайки от турците. За да се спасят от тях, напускат родното си село Аврен, което се намира близко до Силиврия и на 30-40 км от Одрин. Дядото по майчина линия Яне Мутафчиев е полиглот. Той завършва в Одрин гръцко училище и пише и чете на всички балкански и на основните европейски езици.
----------------------------
Професор Сарандев определя родителите си като природно интелигентни хора. Баща му бил занаятчия, а майка му работила цели 14 години в тютюнев склад. "Изключително трудолюбиви, в свободното си време мама и тате винаги бяха с книга в ръка", спомня си за тях синът им. Той признава, че обичта си към българската класическа литература е наследил от най-близките си хора. "Рецитирах често Вазовите стихотворения и особено "Възпоминания от Батак". Родителите ми плачеха. Вероятно си представяха родното село Аврен, загиналите по пътя към България бежанци и галеха нежно главата ми. Бях щастлив, че не съм сам, но
тайно проливах сълзи за сирачето от Батак
Близначката ми Сия за разлика от мен обичаше езиците. Усвояваше ги отначало от дядо ми и баща ми, а после завърши ориенталистика."
След като завършва българска филология, Сарандев се явява на аспирантски конкурс към Института по литература при БАН, спечелва го и оттогава работи там. По-късно започва да преподава и в ПУ "Паисий Хилендарски". Културният живот у нас от Първата световна война до 1945 г. и литературните явления в него вълнуват с особена сила професора.
Не случайно Сарандев се утвърждава бързо като специалист в областта на неизследваните полета в литературната ни история и анкетиране. Двете му монографии за Йордан Йовков го налагат като общопризнат познавач на големия белетрист.
В началото на тази пролет излезе от печат и университетският учебник на професора "Българска литература (1918-1945)", който обхваща периода между двете световни войни: от Йовков и Смирненски до Владимир Василев, Георги Цанев и Борис Делчев. В два тома е представено
творчеството на близо 70 автори
С учебника си Сарандев се противопоставя на колективните литературни истории, които бяха ужасяващи паметници на литературно-историческото счетоводство, хербарии от имена на автори, заглавия на произведения и елементарни анализи. Те отговаряха на една идеологическа доктрина, от която естетическите критерии бяха предварително изгонени.
От дългогодишната дружба на учения с известния наш интелектуалец Борис Делчев се ражда книгата му "Хроника на едно приятелство (1975-1987)", която все още е в ръкопис. Според Сарандев времето й да бъде издадена не е дошло. В нея професорът разказва за ежедневните си срещи и разговори с Делчев в продължение на 12 години. Когато след време "Хроника на едно приятелство" бъде публикувана, много истини за наши културни дейци и обществени събития ще излязат наяве. Достатъчно е да се спомене, че в книгата си Сарандев отделя място за човешката и творческата трагедия на Димитър Димов по повод обсъждането в Съюза на българските писатели на неговия знаменит роман "Тютюн", а също така и на различните смехотворни конгреси на писателите.
Професорът не се интересува от конюнктурните личности в културния ни живот. Той създава през 1974 г. проблемната група "Литературни анкети" към Института за литература със задача да обогати традицията на професорите Ив.Д.Шишманов, М. Арнаудов, Сп. Казанджиев в областта на литературното анкетиране и изворознание.
Анкетите на Сарандев с Емилиян Станев (1977), Дора Габе (1986), Елисавета Багряна (1990) и Валери Петров (1997) свидетелстват за проникване в атмосферата на различни по дух и жанр произведения, за постигнато общуване с ярки творчески индивидуалности.
Особено интересни са онези части от беседите, свързани с двете големи дами на българската литература - Дора Габе и Елисавета Багряна, които навремето поради идеологически причини не видяха бял свят.
Така например разказът на Дора Габе за отношенията между Боян Пенев и Яворов не влизат в анкетата. Поетесата разкрива пред Сарандев, че съпругът й Боян смятал Яворов за покварен мъж. "Докато бяхме женени, Пенев нито веднъж не покани Яворов у дома. Никога!", признава тя. Същото е и отношението на Пенчо Славейков, макар че с Яворов издават сп. "Мисъл". Славейков не допуска до къщата си автора на "Две хубави очи".
Боян и Пенчо ревнуват жените си от поета
Те не обичат и поезията му. Този факт огорчава Габе и понякога я озлобява. Когато Славейков й подарява книгата си "На острова на блажените", той й казва, че рано или късно тя ще забрави творчеството на Яворов и ще чете само неговите стихове. "Това не стана, признава лиричката. Аз въпреки всичко предпочитам Яворов!"
Широка популярност е придобило мнението, че Дора Габе и Боян Пенев се разделят заради Елисавета Багряна. Истината обаче е, че двете са били приятелки цял живот. Дори след смъртта на професора поетесите предприемат дълги пътувания из Европа, за да забравят интимните си нещастия.
Габе споделя пред Иван Сарандев, че се разделя със съпруга си "поради едно неприятно събитие". В дома им се вмъква една от дъщерите на проф. Любомир Милетич. Поетесата вижда, че флиртът между Боян и момичето продължава. Тогава тя изпада в тежка депресия. През 1918 г. Петър Габе е натоварен от нашето правителство да направи анкета за тригодишното управление на румънците в Добруджа. В дългото си пътуване бащата взема със себе си дъщеря си Дора, уплашен за духовното й здраве. По-късно я изпраща във Виена, за да забрави Боян. Поетесата престава да пише и е пред прага на психически срив.
През 1919 г. умира от "силна меланхолия" майката на Боян Пенев. "Професорът страдаше от меланхолия, наследство от майката", казва жена му. След като и госпожица Милетич го изоставя, Боян започва да пише на Дора отчаяни писма да се върне при него. Без да иска, той заплашва поетесата: "Мама се помина. Навярно и аз ще свърша като нея с моята меланхолия и самотност!" Габе му отговаря, че ако наистина е така зле, ще се върне в България, макар че в момента има температура. Боян й изпраща телеграма със следното съдържание: "Върни се, моля ти се, веднага!"
Младата жена се връща, но се оказва, че Пенев е едно голямо дете, от което не може да се търси вярност и отговорност. Така пътищата на двамата се разделят. Пред Сарандев Дора разкрива следното: "У мене щастието е винаги пропуснато.
Така се случи с Яворов, така и с Боян..."
Интересни факти, свързани и с личния живот на Багряна, не успяват да влязат в анкетата с нея. Навремето заради тях книгата дори е спряна от рецензентите в пловдивското издателство "Хр.Г.Данов". От професора се е искало да представи не само творчеството на Багряна, но и нейната лична съдба в блестяща светлина. "Нямаше да бъде правдоподобно, ако го направя", разсъждава днес Сарандев.
В нецензурирания си вид изповедта на Багряна съдържа истинските причини, поради които тя напуска своя съпруг. Свекърва на поетесата била Екатерина Шапкарева, четвърта жена на известния наш фолклорист Кузман Шапкарев. Екатерина надживява Кузман и му ражда 11 деца, от които остава жив само един син - бъдещият мъж на Елисавета. Властна македонка, с албанска кръв, Шапкарева била неграмотна жена. Тя не можела да чете и да пише. Щом Елисавета вземела за малко книга в ръка, свекърва й казвала на съседите: "За тази жена няма ли работа! Мен ми беше доста мъж писател, че сега ми дойде и снаха писателка!"
Съпругът на Багряна от ревност пък й изгаря
една тетрадка със стихове. Стига се дотам младата жена да крие под мушамата на кухненската маса лист и молив. Пише, когато свекърва й ходи по комшийките. Накрая Елисавета не издържа и се разболява от нервен стомах. Съветът на д-р Татарчев, който е роднина на Шапкареви, е: "Мисля, че не трябва да продължавате да живеете тука, ако искате да живеете изобщо!" Така Багряна излиза завинаги от дома на съпруга си.
Друг неизвестен момент от биографията на Багряна е, че тя се запознава с Иван Михайлов и неговата съпруга Менче Кърничева. Това става през 1925 г., когато поетесата е поканена на гости в семейството на Елена и Йонко Вапцарови. По-късно Ванче посещава няколко пъти къщата на Вапцарови сам и се опитва да разговаря с гостенката. Пред Сарандев Багряна изтъква, че у Михайлов имало нещо студено и остро във физиономията му, което я отблъсквало от него.
Багряна е била приятелка и на Мара Белчева, духовната спътница в живота на Пенчо Славейков. След смъртта на поета за известен период двете жени са неразделни. След това всяка от тях тръгва по своя път. Белчева се отдава на дъновизма, а Багряна се втурва с нова сила в живота и в поезията.
В близко бъдеще наред с книгата си за Борис Делчев проф. Сарандев смята да издаде и останалите в ръкопис откъси от анкетите с двете големи български поетеси. В момента той разчита стенографския архив на проф. Боян Пенев,който се съхранява в Архивния институт при БАН. Ученият е щастлив, че отново е попаднал в неизследван свят от богатото ни културно минало.