Когато дойде сметката за телефона, щях да получа удар. Нещо ме стисна за гърлото до задушаване. Трябваше да предприема нещо, за да продължа да живея. Освен това трябваше да направя и нещо, за да помогна на другите да продължат да живеят. Моите доходи са срамно малки, но има хора, които страдат от по-голям срам. А на други само срамотиите им се виждат, защото нямат доход да купят текстил за прикриването им.
Времето на смокиновите и каквито и да било там листа - а защо не лозови? - отдавна е отминало, а ако нещата продължат така, може да се наложи да правим сладко и от смокинови листа, стига да съумеем да спестим от сутрешното кафе и следобедния чай малко захар.
Открай време подозирам, че сме прекалили с разточителната употреба на думи, а както казват американците, времето е пари. Произнасянето на дълги думи струва много, много пари. Американците дори не подозират колко горчива истина има в националните им изрази и поговорки. В името на пестеливостта бихме могли да употребим израза "врпр". Малко трудно се произнася, но след упорити упражнения може да се постигне великолепна разбираемост, едно нежно трептене на въздуха.
Разбира се, че "врпр" означава "времето е пари". Но така телефонният импулс става напълно постижим за нашия обременен от данъци, разходи и прочие тежести месечен доход. Всъщност всичко започна не толкова от моето "врпр", колкото от един телефонен разговор с майка ми. Звъннах й да й се оплача, че телефонната сметка може да я лиши от любимата й дъщеря.
- 69 лева - аз.
- Не, не - тя.
- Да, да - аз.
- Ужас - тя.
- Ти - добре? - чух се да казвам, някак естествено след последователната краткост на предишните ни "изречения".
- Да.
- Куче, котка - добре?
- Отлично. Ядат.
- Татко пъшка?
- Нощем. Боли.
- Лекарства?
- Да.
- Целувки.
- Целувки.
И двете светкавично положихме слушалките върху свещеното тяло на телефона, скъп и недостижим като идол от злато и скъпоценни камъни в дълбоката предхристиянска древност. И тогава ме осени идеята да преустроя целия си живот съобразно новите ценови реалности, съобразно въздесъщото "врпр". Имам три свръхблизки приятелки, пръснати като грахови зърна из необятните мръсни квартали на столицата. Прецених, че съобразно "врпр" това е свръхлукс. Налагаше се да огранича телефонните контакти до две-три телефонни обаждания в годината. Новогодишни пожелания, пожелания за рожден ден и евентуално едно "артистично" обаждане без повод. От типа:
- Хай, Муци.
- О, Цуци, хай!
- Ти - добре?
- Тц. Гнус до гнус.
- Мъж - работа?
- Нито лев. Глупак. Знаеш.
- И при мен.
- Деца - проблеми?
- Двойки. Литература, история.
- Вазов?
- Ботев. Турско робство.
- При мен тройка - химия.
- Идиоти.
- Да, матури, министри, простаци, избори, среден пръст.
- Ти гласува, аз - не!
- И к'во? Все тая.
И понеже нямаме импулси за политически спор, затваряме телефона, но сме готови да инвестираме всяка по левче - ако се уговорим за подходящо място без смяна на превозното средство, - за да доизясним въпроса в някое кафене.
Ако сте достатъчно практични, ще стигнете като мен до извода, че в днешно време приятелства могат да се поддържат единствено на съседски принцип. По-евтинко излиза. Така се пести от телефон и от транспортни разходи. А и това е единственият начин в общуването да бъдат запазени глаголите и прилагателните. В противен случай езикът ни ще обеднее до критичния минимум.
Ако разширим този практичен възглед, ще установим, че и любовни и брачни контакти могат да се утвърждават само на съседски принцип. Така в кварталното кафене може да процъфтява сложната мисъл, облечена в красиви, дълги като километър фрази, над чиято протяжност не виси мечът на непоносимата телефонна сметка. Е, получава се една шизофренична двойственост. Например жена, която в кварталното кафене пред своя любим рисува звездното небе звезда по звезда и може да бъде педантично детайлна в описанието на сложните си душевни състояния, в телефонен разговор може да бъде потресно лапидарна от рода на:
- Днес среща?
- Да, пет.
- Опашка кон, Поп или "Вкусно гювече"?
- Поп.
- Кафе, бира?
- Секс.
- Цикъл.
- Бира.
- Кей.
