Демокрацията се роди и кара вече петнадесетата си година под знака на дълга. Не става дума за моралните повели на честта, а за дълга в чистите му финансови измерения като безспорно изискуеми и платими суми. Щяхме да се готвим за ХVII конгрес на БКП, ако не бяха икономическият крах и



дълговата криза на държавата



след мораториума от 30 март 1990 г. Оттогава насам тогавашният дълг на режима орисва всяко важно решение в стопанската политика на държавата. За да оживеем въпреки дълга, правихме шокова реформа. За да го платим, бяха мълниеносната приватизация, новите дългове, с които да откупим и обезпечим стария. За да е сигурно, че можем да обслужваме дълга на държавата, въведохме валутен борд и трупахме резерви. За да го платим, днес харчим тези резерви, а утре само Бог знае какви още подвизи ще трябва да извършим, докато погасим борча на покойната Народна република. Държавният дълг се оказа съсипващата репарация, с която плащаме за сбърканата съдба на държавата и за безспорната загуба в студената война на стопанските системи. Ясно е, че трябва



час по-скоро да приключим с борчовете,



плод на преизпълнени петилетни планове и десетилетия застой. Няма съмнение, че ще си платим до цент, а всяка година отсрочка само ще увеличава бъдещата тежест на плащанията - лихвите на световните пазари няма да останат вечно на исторически най-ниските си нива откак има банкова статистика. Дълговете безспорно трябва да се плащат. Но като крайни (данъко)платци на държавните бакии сме длъжни да се интересуваме не само от пасива, но и от цялостния баланс на държавата, на която всеки от нас и децата ни, и неродените ни внуци сме поръчители. А в баланса на нашата държава има такива странности, че ако България беше не държава, а банка, щеше да спечели приза за най-глупавата банка на света. Да вземем само дълговите позиции. От една страна, държавата дължи, от друга страна - на нея й дължат. За задълженията си плащаме най-редовно и лихви, и главници, но дълговете, които други имат да връщат на държавата, са истински



финансов батак



Държавите, длъжници на България, идея нямат да ни плащат, а вътрешните дългове към държавата всяка година биха нараствали поне с 50%, ако имаше кой да ги отчита тъй точно, както нашите кредитори си броят всеки цент. И ако всяка година не покриваше с погасителна давност стотици милиони неведоми и непотърсени дългове към държавата. Тъкмо това е най-коварният дълг, който изкривява пазарите в страната, защото облагодетелства неизправния длъжник пред онези негови конкуренти, които редовно се издължават на държавата. Всъщност отдавна



Ирак не е най-големият длъжник



на България. Вътрешните задължения надхвърлят прословутите 2 млрд. долара претенции към Ирак. Тук паметливи хора ще възразят, че не е вярно. Та нали според данъчните власти несъбраните борчове към хазната са "само" към 2 млрд. лева. Данъците, отчитани като несъбрани, са само част от дълга към държавата. Това са онези данъци, които длъжникът е декларирал или данъчните са установили и актували след проверка. Прибавете към тази сума всички онези данъци, мита и акцизи, пенсионни, здравни и местни данъци, които длъжникът е укрил, но не проверен от бирник, нито е хванат, че дължи. Добавете всички неданъчни вземания - по ЗУНК, към фалирали банки, към неизправни приватизатори и концесионери и неплатените неустойки на измамни доставчици. Добавете накрая и лихвите за забава на всички тези дългове. Трудно е да изчислим сумата, защото неведоми са много от нейните компоненти, но сигурно е, че ще надхвърли 5 млрд. долара. Ще се окаже, че нашата държава има да взема далеч повече, отколкото дължи. А



вземанията ерозират:



ерозират самите те, защото ги изяжда погасителната давност и ги погребват фалитите на фирмите длъжници. Но те ерозират и цялото стопанство на страната. Ако ги бе събирала усърдно, държавата най-малко щеше да намали обема на измамите, на източеното ДДС, на невнесените акцизи. Така щеше да пресече наплива на стоки с подбити цени на пазара. Тогава лоялният производител би имал по-широк пазар, повече възможност да се развива, да наема работници и съответно - да плаща повече данъци и да трупа по-малко борчове към хазната. А сега бремето на дълга към държавата тегне връз стотици хиляди фирми. Но администрация едни от длъжниците си преследва с непрестанни запори и заплахи с несъстоятелност, ако дръзнат да не платят на мига. А за други длъжници тя тихо си кротува и безмълвно гледа как трупат милион след милион дълг към хазната. И докато лавината на несъбраните и несъбираеми дългове расте, логично се оказва невъзможно данъците да намаляват, защото на свой ред трябва да се плащат външните дългове на държавата. А пък на онзи, който се е опитвал да бъде честен данъкоплатец до момента, все по-често му минава през ум мисълта да стане и той един данъчен измамник, да направи фирма на името на някой мангал, да я загроби в дългове и да точи наред акцизи, ДДС и данъчни вноски. И мнозина се захващат с този най-доходен в момента бизнес.