Какъв Ирак ще види Джордж Буш, когато дойде в Багдад за честванията по случай прехвърлянето на суверенитета на иракското преходно правителство? Със сигурност не и сцената, на която се е надявал политическият съветник в Белия дом Карл Роув, когато му хрумна да изпрати шефа си в центъра на Багдад за церемонията.

Огромни тълпи от благоговеещи иракчани образуват шпалир при преминаването на президентската автоколона. Джордж Буш се изкачва на платформа, поставена точно там, където през април 2003 г. бе съборена статуята на Саддам Хюсеин. В обръщението си към иракчаните Великият Освободител им пожелава успех по пътя на свободата и демокрацията. Бог да благослови Ирак. Бог да благослови Америка.

Сега обаче положението ще е по-скромно и смирено. Ще има естествено реч, но едва след бързо долитане с хеликоптер в силно укрепената "зелена зона", където окупационните власти властват през последните 14 месеца. Ще има



ръкостискания с малка група внимателно подбрани иракчани



от назначеното с решаващата намеса на американците правителство. Ще има и набързо направени снимки с американски войници.

Дори и това потайно изпълнение обаче ще е достатъчно да постави в неудобно положение Джон Кери, което в крайна сметка е и основната му цел. Трудно ще бъде за кандидата на демократите да критикува рекламния удар. Не може човек да се подиграва нито с патриотизма, нито с президента, който обикаля окопите.

Ако погледнем по-общо на нещата, посещението на Буш в Багдад само



би подчертало провалите на стратегията му за Ирак.



Вместо да се радва на мир и благоденствие, Ирак е в състояние на война.

Посещението на Буш не е обявено и все още може да бъде анулирано от съображения за сигурност и вместо президента в Ирак да отиде американският държавен секретар Колин Пауъл или дори друг официален представител на САЩ.

Ако в крайна сметка Буш реши да не рискува с отиване в Ирак, това ще бъде голямо разочарование за него, но то ще е нищо в сравнение с разочарованието на огромното мнозинство иракчани от американските "постижения" от април 2003 г. досега. От свръхсилата, която свали диктаторския режим за три седмици война, се очакваше да възстанови икономиката, да даде сигурност и да осигури условия за растеж.

Вместо това, по мнение на иракчаните, американците стояха безучастни и не успяха да осигурят функционирането на основните служби, докато грабителите вилнееха. Когато иракчаните започнаха да протестират, към тях се отнасяха в най-добрия случай пренебрежително, а в най-лошия - жестоко. Когато бунтовниците грабнаха оръжията и започнаха да поставят самоделни бомби, американските сили свръхреагираха с непохватни претърсвания на домове и масови арести, с което увеличиха съпротивата срещу себе си.

Колкото по-недодялано се осъществяваше военният аспект на окупацията, толкова по-малко бяха склонни иракчаните да критикуват съпротивата, камо ли да издават замесените в нея. Лишени от полезна информация,



американците редуваха гаф след гаф,



обсаждайки сунитския град Фалуджа и подценявайки влиянието на радикалния шиитски духовник Муктада Садр.

В политически план, те твърде много се забавиха с предаването на властта на иракчаните. Представители на Временната коалиционна власт изтъкват аргумента, че 14 месеца окупация е кратък срок в сравнение със седемте години следвоенна окупация на Германия и Япония. Такова сравнение обаче е неоправдано. Мнозинството германци и японци подкрепяха предишните си системи. Намирането на хора, способни да създадат алтернативни институции, неизбежно отне дълго време.

Случаят с Ирак е различен. Повечето иракчани мразеха Саддам и шуробаджанашката му диктатура. Когато той бе свален от власт, единственото, което искаха, беше американците да разчистят бъркотията в кратки срокове и да ги оставят да се оправят сами по-нататък. За тях присъствието на чужди войски бе унизително.



"Свършихте си работата, вървете си у дома",



гласи надпис, появил се по-малко от месец след свалянето на Саддам върху основата на съборената му статуя.

През юли м.г. американците назначиха иракски Преходен управляващ съвет и поискаха от него да формира правителство, което да работи с американски съветници. Правителството, което ще поеме властта другата седмица, е почти точно копие на предшествениците си, съставени до голяма степен от едни и същи хора. Поне било ли е избрано? Нищо подобно. То бе назначено по абсолютно същия метод на тайни консултации.

Тази прилика поставя въпроса: защо окупацията не приключи преди една година? Ако през юли м.г. Ирак имаше правителство, което да може да взима свободно решения, каквото се твърди, че е сегашното, щеше ли националистичното недоволство да достигне днешния си връх? Щяхме ли всички ние в Багдад - и иракчани, и чужденци - да живеем в такова безпокойство?

Не, американските окупационни власти не целяха единствено свалянето на Саддам Хюсеин. Те искаха и да поставят дълбокия си отпечатък върху живота и поведението на един друг народ. Уви, старата имперска самозаблуда, че чужденците най-добре знаят какво е нужно, взе поредната си жертва. Така че ако Буш се появи в Ирак другата седмица, посещението му ще трябва да е по-скоро потайно, отколкото стилно.

(По БТА, със съкращения)