Снимки: Авторът

- Г-н министър, за много неща ви съжалявам, че сте на този пост, но ви завиждам за едно - че можете да ловувате на остров Белене.

- Това може да го каже само ловец. Нали сме колеги, да си говорим на ти.

- Помниш ли първия излет?

- С ръка на сърцето си признавам, че имах няколко излета, без да съм член на СЛРБ, но това ме запали. На първия законен лов бяхме в ловно стопанство "Средец", на глигани. Разставиха ни по пусиите. Както се случва при младите ловци, след час чакане скуката ме връхлетя и завладя. Викам си: "Бре, това ли е ловът? Това ли е тръпката?" Чух странен шум зад гърба си. Чупене на клони от прасетата, което всеки ловец като го чуе, му се обръща сърцето. Видях на 20 метра от мен глигани в индианска нишка. Вървяха противно на всякаква логика, от гърба ми към гоначите. Направо замръзнах от вълнение и радост, защото за първи път срещах животно в гората - и то глигани. Явно не ме усетиха, защото продължиха. Вдигнах пушката, стрелях и третото прасе, около 150 кг, падна. Е, може и да бе по-малко на килограми. С първия изстрел, на първия лов, с първата ми пушка "Силма" гръмнах първото прасе.

- Какво те накара да станеш ловец?

- Първият импулс беше любовта към природата. Обичам да съм в гората, да гледам, да слушам, да докосвам...

- Защо не стана турист?

- Минал съм по този път. Много обикалях по планините. Този импулс се съчета с любовта към оръжието и станах ловец. Ловът е чисто изживяване. Не споделям теориите, че това е убийство, че човекът доминира над животното и т. н. Мисля, че има страшно много благородство и то може да бъде проявявано. Въпрос е на вътрешна нагласа, на хармония. Ясното усещане кога смъртта е там, наблизо, неумолимо. И кога има шанс за живот. Както е с хората, така е и при животните. Много красота има в лова.

- А забавни случки?

- Ето една. С Мехмед Дикме и няколко приятели бяхме миналата година на фазани в Чекерица. Стреляхме, стреляхме и накрая остана да минем през едно обрасло с висока трева открито място с формата на триъгълник. Уморени, с последните патрони, приключвахме лова механично. Изведнъж се вдигнаха над 20 яребици и прелетяха буквално над главите ни. Бяхме толкова шокирани и от много смешни позиции започнахме стрелба. Цял късмет е, че не се избихме. Къса дистанция, нисък полет, голямо гърмене и падна само една.

- Какви са отношенията между ловците?

- Имам шанс да обикалям из цяла България на лов и много си почивам в компанията на ловците. Ловът е уникална ситуация, в която хората общуват като равни и разчитат един на друг. Оръжието, което държат в ръката, ги прави по-отговорни, по-точни и коректни в отношенията. От калпав човек ловец не става.

- Какъв ти е най-яркият спомен от ловния рай в Белене?

- На Белене ловът е особен. Растителността е аморфна - гъсти храсти. Има малки просеки. И когато животните излязат, трябва бърза и точна стрелба. Така беше и при случката, която искам да разкажа. Ясно чувах как прасетата наближават. Колегата отляво стреля. Рев на ранено животно огласи гората и глиганите тръгнаха към мен. Шумът, с който се приближаваха, беше все едно че танкове газят гората. Изстрелът, ревът и приближаващото трошене - всичко беше много респектиращо. Нищо не виждах. Вдигнах пушката по посока на шума и чаках да бъда прегазен. Пулсът ми беше над 200 удара. Голямо шубе беше. Оказа се, че не е имало защо. Глиганите подминаха, без да ги видя.

- С кой изстрел се гордееш?

- Гордея се с изстрелите, които не съм направил. Ловът и кръвта не са взаимосвързани неща. За мен лов не означава винаги слука. Природата умее и сама да се пази, но е хубаво, когато си вдигнал пушката и знаеш, че не трябва да стреляш, да не го правиш.

- Запомнил ли си някой свой емблематичен пропуск и с какво?

- Бяхме на хайка за вълци в "Студен кладенец", Кърджалийско. По пътя към пусиите установих, че нося в себе си само патрони магнум, а пушката беше обикновена. Водачът имаше 4 патрона. Даде ми двата. И както може да се предположи, ми излезе вълк. Прекрасен екземпляр. Едър. Хубав. За първи път виждах вълк в гората. От 20 метра стрелях, но не го уцелих добре. Вълкът се обърна и тръгна към мен. Опитните ловци знаят, че стрелбата в лице не е най-подходяща. На около 4-5 метра от мен вълкът се обърна и смени посоката. Беше абсолютно спокоен. Порази ме силата на това животно. Стрелях втори път, но явно бях в потрес и вълкът изчезна. В снега си личеше яркочервената кръв. Проследихме го три километра, но не го открихме.

- Какви са силата на правото и правото на силния в природата и в обществото?

- Трудно можем да транспонираме природните закони в социални. В природата винаги става дума за хранителна верига. Не може да се твърди, че е жертва този, който е по-ниско в нея. Това е природният закон. Естествената смърт в природата е рядко позната. Човекът има възможност да оцелява и по друг начин, но е най-опасното животно. Не прощава. Не защото е вярна приказката, че човек за човека е вълк, а защото не сме си осъзнали силата като хора.

---------------

Стрелец на годината

"Лятно утро. Седем души, наредени в редица, ловувахме на пъдпъдък в Етрополе. Кой с по-пълна, кой с по-празна висулка, вървяхме през стърнищата. При вдигането на един пъдпъдък крайният вляво стреля и го закачи леко. Пъдпъдъкът започна да лети успоредно на редицата. Първият стреля два пъти. Вторият стреля. Пъдпъдъкът лети. Стрелям аз. Не улучвам. Стреля следващият. Пъдпъдъкът лети. Последният в редицата, който си беше изстрелял патроните, замахна с пушката като професионален играч на бейзбол. Удари пъдпъдъка с цевите и го повали. Дружинката го награди със специална фланелка с надпис "Стрелец на годината".

Иван Ласкин



Умното куче

"След Втората световна война колега на баща ми ни донесе от Италия ловно куче. Кръстихме го Бари. То знаеше два езика и изпълняваше командите на италиански и български. Беше удивително умно и прекрасно животно, мелез между сетер и грифон. В кръчмата в Провадия стоеше винаги до краката на баща ми. Случваше се някой да подкачи татко: "Това куче много предано стои до краката ти. Никакви капризи..." Баща ми отвръщаше: "Кучето е по-умно от тебе." Почваше смях. Баща ми спокойно казваше: "Бари, отиди до вкъщи да ми донесеш шапката!" Кучето ставаше и заминаваше. След малко, като дойдеше с шапката в зъби, всички на масата падаха възнак. Не можеха да повярват, че това е възможно.

Друг път баща ми усложняваше командата: "Бари, донеси ми от къщи черното велурено яке!" Всички бяха потресени. Разбира се, имаше си номер. Татко, преди да тръгне към кръчмата, оставяше шапката или якето на един парапет на терасата. Показваше го на Бари и тогава поемаха към кръчмата."

Проф. Георги Чапкънов