|
------------------------
Сапатеро нарече британското честване "неприемливо", а външният му министър Моратинос каза, че това е "неприятелски жест".
Лондон отговори чрез зам.-външния си министър Денис Макшейн, който изрази "отчаяние от неразбирането" на Мадрид към съдбата на Гибралтар. И наблегна, че британското знаме ще продължи да се вее над скалата, докато хората там не решат с гласуване друго. Той припомни съвсем пресния референдум от 2002 г., когато 99% от гибралтарците поискаха да останат под британско управление. И не се стърпя да натякне на Испания, че тя още държи анклавите си Сеута и Мелиля в Мароко в почти същата географско-политическа конфигурация, както тази с Гибралтар.
От испанското външно министерство се възмутха, че Лондон не проумява анахронизма на поведението си и абсурда да се инати за владение, разположено в пределите на друга страна-членка на ЕС.
Испанско-британската словесна фехтовка за ключовата средиземноморска скала се ожесточи съвсем на ниво отговорни чиновници и медии. Висш съветник на испанския премиер заклейми Тони Блеър, че се държи
"като колониалист от 18-и век",
а британски вестник нарече Сапатеро "инфантил".
Анализатори с вкус към геостратегическите обобщения видяха в конфликта полъх от застудяването между Лондон и Мадрид покрай различията в отношението към войната в Ирак, настъпили след идването на власт на Сапатеро. Ройтерс изтълкува именно в тази светлина острата реакция за Гибралтар на "44-годишния идеалист" в Мадрид. Погледнато от обратния ъгъл, може да се сметне, че и за Блеър демонстративното честване бе приятен повод да "отмъсти" на политика, който с изтеглянето на войските си от Ирак крайно изнерви британско-американския съюз.
За разлика от случая с остров Магданоз и Мароко (с което впрочем Сапатеро възстанови отличните отношения), сега Гибралтар е на път съвсем да скара две ключови европейски държави, които исторически и актуално имат наистина повече поводи за дрязги, отколкото за помирение. А това е сериозен препъникамък за бленуваното общоевропейско единство и просперитет.
Историята на преминаването на Гибралтар от едни ръце в други през вековете ярко отразява оплитането на владетелски претенции, всяка от които има своите основания. През 711 г. скалата е завзета от маврите, които векове наред господстват и над Испания. През 1502 г. Гибралтар става испански. Точно 202 г. по-късно - през 1704 г. - обединен британско-холандски флот превзема стратегическата точка и издига там британския флаг. Именно 300-годишнината от тази акция беше чествана сега. През 1713 г. преминаването под британско владичество се оформя официално с договора от Утрехт.
Според договора Великобритания придобива правото
безсрочно да ползва територията от 6,5 кв. км
Тя може да бъде върната на Испания само при условие, че самата Великобритания пожелае.
Върховната власт в Гибралтар принадлежи на британската кралица и се упражнява от назначен от нея губернатор. Той изработва законите заедно с 15-е членове на парламента. Изпълнителната власт е на Министерския съвет начело със старши министър. Само външната сигурност не влиза в неговата компетентност, а се осигурява директно от Лондон.
През 60-те години на 20-и век Испания предприема настъпателна кампания да получи обратно откъснатия от територията й полуостров. По онова време тя няма особени изгледи за успех. Гибралтарците никак не са привлечени от идеята да сменят британската демокрация с диктатурата на Франко, който управлява тогава в Мадрид. И на първия референдум, кой да ги командва през 1967 г., категорично избират Елизабет Втора.
"Франко ни направи британци",
твърдят и до днес гибралтарците. Международните институции също не са особено благосклонни към испанските аспирации, докато на власт е престарелият диктатор.
Нещата се променят след демократизирането на Испания. През 1984 г. започват британско-испански преговори за бъдещето на Гибралтар, а година по-късно Испания отваря границата си с британската територия, която преди това 16 г. е държала затворена. Компромис за суверенитета обаче така и не е постигнат, а на въпросната уж отворена граница жителите на Гибралтар губят поне по 3 часа за паспортни проверки. Ако решат да пътуват със самолет, имат само една възможност за посока - Лондон. Защото само дотам има редовни полети от скалата.
След като Блеър дойде на власт във Великобритания, той започна да се изнервя от нарастващото лобиране на ЕС и НАТО за испанските претенции и стана двигател на идеята Гибралтар да премине под смесено испанско-британско управление. Но и тук стана засечка. За Лондон този вариант трябваше да е дългосрочно решение, докато Мадрид го схващаше само като преходна форма към връщането на територията под нейна юрисдикция.
Самите гибралтарци пък се обидиха
- решават съдбата им, а не ги питат.
Така се стигна до референдума преди две години, когато те пак предпочетоха да си останат британци. Демонстрираха настроенията си и на 4 август т.г. - навръх честването на 300-годишнината на британското управление. Тогава 12 000 души от общо около 30-хилядното население на Гибралтар се хванаха за ръце в жива верига, която опаса спорната скала, докарана в бяло, червено и синьо - цветовете на гибралтарското знаме, повтарящи цветовете на британското. Парламентът на Гибралтар, който се събра на извънредно заседание в присъствието на военния министър Джеф Хун, единодушно прие текст, отхвърлящ възможността за преминаване на Гибралтар под испанска власт.
Именно тогава от Мадрид се чу коментарът на външния министър Мигел Анхел Моратинос, че е "много странно да се чества в ЕС през 21-и век военната окупация на една от държавите-членки над част от друга членка".
На финала премиерът Сапатеро охлади емоциите, като заяви, че проблемът трябва да се разглежда "внимателно, спокойно и чрез диалог". Въпросът е дали Тони Блеър ще поиска диалог с политик, който не само му изигра иракски номер, но и му отне някогашния прякор "чаровникът на Европа"...
|
|
