Чух по радиото един професор да казва за друг професор: "Той беше прекалено честен, за да преуспее." Този професор ми беше стар приятел. Сега вече не знам дали ми е приятел. Просто прочел в един вестник какво съм написал по повод тези му приказки. И като никога се познал! Та толкова време вече гневът му не минава. Странното е, че и моят...
Възмути ме и ме унизи този опит за компромис между ценностите и действителността. По-точно: изплаши ме и ме паникьоса. (Човек рядко се гневи истински, ако не е и малко уплашен.) Освен мене никой не се нервира особено. По това разбрах, че съм прав.
Животът ни и без това е опасно подкопан от съсипаната скала на стойностите. Това "прекалено честен", което ме разлюти тогава, е върхът на развалата, но същевременно и нейна основа. Това е изневярата към безкомпромисната мярка на бащите ни, които не приемаха дори невидимата драскотина по честността. Това е предателство към децата ни, които поради такива приказки ще растат без що-годе понятни критерии за честност. Това е невинният и проклет израз на нашия отказ от нравствения максимализъм на християнството, на нашия опортюнизъм по отношение на неговите заповеди и ценности.
Двусмисленото положение, на което се радва честността в обществото, навярно е просто поради това, че тя в никакъв случай не е синоним на благополучие. Поради това тя ползва твърде странното, но прегърнато от мнозинството правило, че всяко нещо е полезно, ако е с мярка. Умерено - месо. Умерено - сладко. Умерено - алкохол. Умерено - работа. Умерено - любов. Умерено... трева. Защото всичко прекалено е вредно...
Прочее може ли честността да бъде прекалена? (Какво би значело, да речем, "умерено честен"?) Може ли честността да бъде "полу" или три четвърти, или дори 99 на сто? И обратно - 101, 150, 250 на сто? Може ли с честността да се злоупотребява - както с алкохол, с лекарства, със секс? Има ли превишена доза и от какъв процент нагоре тя става вредна, неудобна, почва да пречи, да руши, да спира?
И друго: може ли предозираната честност да доведе до привикване? Възможно ли е човек да развие зависимост от собствената си честност? Как може да бъде такъв човек излекуван и съществува ли психотерапия, която да го избави? Повечето от тези въпроси са риторични. Ясно е, че честният е зависим от своята честност. Ясно е, че може да бъде излекуван: всеки познава такива "излекувани" граждани, а веднъж изцерена, честността не дава рецидиви. Ясно е също, че нерядко зависим от честността на другите. И тази "зависимост" не сме си я създали сами. Нито пък някой възнамерява да ни освободи от нея.
Това не е игра на въпроси и отговори - това е играта на живота. А честността дори не е част от играта - тя е част от правилата. Пък правилата днес не са на мода. Ако поразприказваме Господин Професора - той също знае, че в честността няма шест-пет, че дори прашинката честност, икономисана "по целесъобразност", я превръща в нейната противоположност. Знае го не защото е професор. Може би го знае от баща си (който впрочем също бе професор), а може би го е научил от другиго в едно време, когато това имаше откъде да се научи. Доколкото го познавам, и той е неумерен в честността си. Но изпуснатото слово е симптомът за нашата подсъзнателна предпазливост по отношение на добродетелите, които не се възнаграждават по общоприетия ред: с пари, с почести и облаги. Изпуснатото слово е свидетелство за горчивия опит, че заради добродетелите си човек може да пострада, най-малкото - да загуби. И на подлото убеждение, че не си струва нито да страда, нито да губи. Заради някакви, представете си, подробности от вътрешния живот...
Опитите за "редуциране" на количеството честност, добрина, вярност в обществото не са от днес. Нито пък са специалитет на отделен строй или режим. Винаги се намира кой да ги вдъхновява, поддържа и заплаща. До вчера се твърдеше, че добродетелите размекват революционера, днес - че не способстват за бизнеса. Хората, които ги изповядват, отдавна не минават за безвредни. Но нехаят за това. За жалост често нехаят и какво говорят. Какво говорим...
От думите тръгват всякакви дела. Понякога и най-черните. Навикнахме каквото заварим, да сринем и после наново да го построим. Но тези подробности от вътрешния живот не са АЕЦ - да го закрием и да си направим друга. Тях няма как от нулата да създадем. Не са такива времена...
Що се отнася до Професора, той продължава да се цупи. Само веднъж се видяхме пред хора и като нямаше как да се разминем, възпитано процеди: "Не беше честно."
Дами и господа!
Ние не живеем от храната, водата, въздуха; ние живеем от нашата връзка с източника.
Някои му казват бог, други дух, трети Космически разум.
Между вего и нас има пъпна връв, която ни поддържа живи и през нея непрекъснато протича жизнената сила.
Тази връзка се нарича съвест.
И когато връзката е позапушена, ние губим личната си сила. Защото тази сила ни се дава, а не я изработваме сами.
Та като през кръвоносен съд тече живителната божия сила и стига до нас. Когато там има съсиреци, ние сме полумъртви.
Съжалявам за пространното изложение, но тезата на автора съвпадна с някои мои размисли точно по този въпрос.
Без съвест и чест ние просто не сме живи, а сме ходещи мъртъвци.
Отделен въпрос, че управляващите манипулативно изместват личната ти съвест към съвест и честност спрямо тях, след което поставят изисквания, които или можеш да изпълниш, или да оцелееш. Естествено избираш оцеляването, вследствие на което нарушаваш техните правила, и се завърташ в спиралата на замърсяване на собствената си съвест. Това те правят с цел да отслабне силата на поданиците. Хитро, а?
