Какво всъщност стана преди една седмица в САЩ, та толкова недолюбваният в Европа Джордж Буш спечели убедително президентските избори? Като оставим настрани лансираната от лявата преса в Англия теория, че американците поначало са инфантилни полуидиоти, случилото се може да бъде обяснено разумно. Ето някои от заблудите и фактите, довели до резултата на 2 ноември.
Предполагаше се, че президентските избори през 2004 г. ще привлекат онези свободни души, които витаят из киберпространството и се страхуват да не бъдат призовани на служба в пустинните пясъци. Млади хора, чието активно участие трябваше да революционизира американската политика и да донесе промяна.
Правоверните демократи искрено вярваха, че президентът Буш няма начин да спечели, когато толкова много американци не одобряват неговото управление, смятат, че страната върви в грешна посока, и икономически са по-зле отпреди 4 години.
Опозицията беше убедена, че чернокожите американци и останалите малцинства, помнейки скандалите от 2000 г., ще излязат да гласуват с незапомнен ентусиазъм за демократите.
Привържениците на Кери бяха сигурни, че техният кандидат ще получи убедителен превес сред жените гласоподаватели, ще влезе в Белия дом, без да спечели нито един южен щат, и че Бил Клинтън, който след троен байпас тръгна да агитира за партията си дни преди изборите, ще закове последния пирон в ковчега на републиканците.
И най-вече противниците на Буш се кълняха, че подвижните пясъци на Ирак, които за все повече американци се превръщат в новия Виетнам, ще погълнат всички останали теми в кампанията, и така ще донесат победата над силите, които започнаха тази война.
Странно нещо се случи по пътя към изборните урни:
Всички тези аксиоми се оказаха безпочвени митове.
Причините за това са много, но основната е, че демократите се успокояваха с гореизброените митове вместо да удвоят усилията си в други, по-ключови направления.
Така например, химера се оказа масовият младежки вот. Безброй анализи през последните месеци предричаха как блокът избиратели на студентска възраст, които имат само мобилни телефони и заради това обикновено остават под радара на стандартните допитвания, ще се втурнат към урните, за да подкрепят Кери и предотвратят евентуалното връщане на наборната военна служба. Небезизвестният кинодеец Майкъл Мур обикаляше държавата, за да агитира точно сред тази възрастова категория. Той ги наричаше "мързели" и даваше награда каса бира и кутия спагети на всеки, който обещаеше публично, че ще гласува.
Е, мързелите останаха вкъщи да си пият бирата. Само 17% от 18-29-годишните отидоха да гласуват - колкото и през 2000 г.
От ключовите щати единствено Пенсилвания успя да мобилизира младите избиратели - и само там Кери спечели. Иначе според допитванията, когато 54% от гласувалите млади са го подкрепили. Това беше единствената възрастова група, която остана в лагера на демократите.
Ако бяха внимавали, хората на Кери щяха да си спомнят какво стана миналата зима с уж огромната популярност на Хауърд Дийн. Същите тези младежи, които ентусиазирано го подкрепяха в Интернет и му превеждаха пари от кредитните си карти, изобщо не си направиха труда да гласуват на първичните избори. Феномен на пасивност, който е познат на всеки родител на тийнейджър с компютър, но неизвестно защо бе убегнал на политическите стратези-демократи.
Наистина се сбъдна очакването, че процентът на гласуващите ще бъде незапомнено висок.
Активността бе най-голямата от 1968 г. насам,
а подадените гласове поставиха абсолютен рекорд като бройка и за двамата кандидати, което е обяснимо с прираста на населението.
Само че демократите пак се объркаха, като очакваха, че подобна избирателна активност ще е в тяхна полза, защото ще означава много гласуващи представители на малцинствата. Републиканските стратези, водени от злия гений Карл Роув, съумяха да мобилизират невидима армия от консервативно настроени избиратели.
Демократите разчитаха за агитацията си предимно на наети помощници, много от които се стараеха колкото за едната минимална заплата. Републиканците (това вече е геният на Роув в действие!) съумяха да изплетат национална мрежа от доброволци, които излязоха евтино на кампанията, но изобщо не пестяха усилията си. Те направиха стотици хиляди телефонни обаждания и почукаха на вратата на не един и двама колебаещи се съседи.
Демократите заложиха и на големи имена като актьорите Сюзан Сарандън и Тим Робинс, но това само настрои онази част от електората, която мрази назидателното отношение на холивудските звезди, захванали се с политика.
Друг мощен магнит за симпатизантите на Буш към изборните урни беше
шансът да се гласува в референдумите,
забраняващи сключването на брак между хора от същия пол, които се състояха в 11 щата, включително в най-важния тази година - Охайо. Превръщайки се в де факто референдум за хомосексуалността, този въпрос мобилизира голяма подкрепа за Буш в битка с идващия от Масачузетс Кери, в чийто щат подобни бракове са вече законни.
Война и мир? Теорията, че президентските избори ще се превърнат в референдум за Ирак, стана на пух и прах. Как иначе ще обясним, че в щат като Мисури мнозинството от хората не одобряват войната, но гласуваха за Буш?
Демократите опищяха света, че нарастващият брой убити американски войници в Ирак (за останалите никой и не пита) само засилва убеждението на нацията, че президентът й е лицемер и лъжец. Буш наистина побърза да се изтъпани в пилотски комбинезон на палубата на самолетоносача "Линкълн" пред плаката "Мисията изпълнена" през май 2003 г. Всички знаем какво се случи в Ирак оттогава насам. Само че това не повлия на изборите кой знае колко - според допитванията, войната е проблем N 4 в съзнанието на електората, далеч зад опасенията от тероризъм, икономиката и изненадващия фаворит, мъгляво определен като "морални ценности".
Традиционните предизборни модели и историческият прецедент бяха единодушни, че президент, чийто рейтинг е под 50%, не може да разчита на преизбиране. Това значи, че повече от половината електорат смята държавата за отиваща на по-зле. Дори и така да е, Буш се оказа имунизиран, напомняйки ми втората половина на 1998 г., когато колкото повече се лаеше за Моника Люински, толкова по-висок ставаше рейтингът на Клинтън.
Още по време на първичните избори Кери публично разсъждаваше дали не е време демократите да се откажат да се борят за успех в южните щати.
Югът отвърна на тези охладнели чувства,
като се отдаде на Буш безрезервно, на някои места с огромни разлики. Единствените демократи в Белия дом през последните 40 години - Линдън Джонсън, Джими Картър и Бил Клинтън - бяха южняци, отгледани в земите на Конфедерацията. Когато се връщаха по време на предизборна кампания по тези места, те знаеха как да прикрият вашингтонското си лустро с народняшки обноски и как да лющят кукуруз пред камерите, без да изглеждат глупаво.
Може би това е бъдещето за демократите? Само преди едно поколение Югът имаше четвърт от гласовете в избирателната колегия. Сега тези щати държат една трета от президентския вот и системно го дават на републиканците.
Демократите имат друга, като че ли по-добра посока, в която да хвърлят усилията си. В югозападните щати, като Колорадо, Аризона и Ню Мексико, се заселват все повече хора, които гласуват или биха гласували за тях. Това са испаноговорящите, пришълците от северните щати и рояците преселващи се калифорнийци, които идват заедно с по-либерални разбирания за живота и политиката.
Да, обаче вотът на испаноговорящите не е гарантиран. Допитванията показаха, че кампанията на Буш успешно прикотка голяма част от тях с помощта на въпросните морални ценности, което със сигурност включва опозиция на аборта и заклеймяване на хомосексуализма. Католическите епископи в Америка бяха твърдо на страната на Буш - и това нарани каузата на Кери, нищо, че е католик, а Буш - протестант.
Президентът отново спечели мнозинството от испаноговорящия електорат във Флорида, най-вече заради твърдата си позиция спрямо Куба. Като цяло, Буш взе 42% от латино вота. Най-притеснителният факт за демократите би трябвало да бъде това, че испаноговорящите, които гласуваха за пръв път (младежи, скорошни имигранти), се разделиха поравно между Буш и Кери.
Демократите
не бяха спасени дори от най-лоялния си електорат -
чернокожите. Черните избиратели във Флорида и Мисури би трябвало да са още обидени заради проблемите с гласовете в Маями и Сейнт Луис през 2000 г., когато много от най-бедните или не бяха допуснати да гласуват, или бяха подведени от объркващи бюлетини. Опити за евтини трикове имаше и тази година. В един от районите на Пенсилвания, например, преобладаващо чернокожият електорат беше получил учтиви писма от местни републикански активисти (ученици на Карл Роув?), с които ги подканяха да гласуват масово ...на 5 ноември.
Така или иначе, в изборния ден чернокожият електорат и във Флорида, и в Мисури беше по-малко, отколкото през 2000 г. Буш, който тогава взе гласовете на 375,000 души от малцинствата във Флорида, тази година получи 730,000.
Дори прословутото делене на избирателите по пол сега работеше в полза на републиканците. Те получиха с 9% повече гласове сред мъжете, но успяха да загубят женския вот само с 3%. Нещо повече, Буш спечели сред белите и омъжените жени.
В последните дни на кампанията хората на Кери изпратиха току-що изкаралия троен байпас
Бил Клинтън да обикаля
из Арканзас, Флорида, Невада, Ню Мексико и Пенсилвания. Бившият президент все още е много популярен и се смята за един от най-добрите оратори в Америка за всички времена.
Само че Клинтън доказа, че в политиката, както и във физиката, всяко действие среща своето противодействие. Той успя да мобилизира както подръжниците, така и опонентите на демократите. Кери загуби всички щати, в които бившият президент стъпи, с изключение на Пенсилвания. Родният щат на Клинтън - Арканзас, влезе в лагера на републиканците дори по-убедително, отколкото през 2000 г.
Кампанията на Буш разби общоприетото разбиране, че всяка партия, която се бори да влезе (или остане) в Белия дом, трябва да гравитира към политическия център и да прави мили очи на умерените избиратели. Вместо това президентът съсредоточи усилията си върху най-десните републиканци, загърби умерените и оплю левите. Кампанията на Буш успя да изстиска и последните капки подкрепа от най-богобоязнените си привърженици.
Така комбинация от фатални заблуди на демократите и сръчна предизборна кампания на републиканците реши изборите. Каквото и да казват в Англия, хора като Карл Роув, а още повече Буш, не са за подценяване.
Доста точен анализ, бих казал, дори и авторът да е попреписал оттук-оттам, както май ми се струва.
Но на тези избори се отдава прекомерно значение - дори и Кери да беше победителят, не би имало като последица особенни промени както във вътрешната, така и във външната политика на щатите.
Смяната на Буш с Клинтън, и на Клинтън с Буш (изключая действията мотивирани от 11 септември) също не бяха съпроводени от особенно радикални промени.
Една дължава с утвърдени ценности, със стабилна икономика и спокоен етнически климат не променя вътрешната си или външна политика с всеки избори.
В САЩ липсва сериозна вътрешнообществена криза която да породи мотивация за промени, достатъчна за да ги предизвика реално в момента.
Дори и 11 септември не измени живота на огромната част от американците съществено.
Просто мащабите на тази страна действително са огромни - тя е първа по икономика, трета по население и четвърта по територия в света.
Отделно от това, елитът там е единен. Общественият договор, който елитът на САЩ има за себе и помежду си го прави може би най-сплотеният елит в света.
Простотата на ценностната система на този елит, изразяваща се в липсата на дразнещи фактори като етнически, провинциално-столични или други традиционни разграничения и същевременно поставянето на парите като единствена ценност сплотява този елит и тушира възможните радикални действия на конкретните му представители във властта без значение от политическата им принадлежност.
Същевременно, този елит достатъчно успешно отстоява и ролята си на такъв против странични попълзновения. Достатъчно характерен е примерът с Рос Перо преди 10на години.