|
Получавам милия, но категоричен (и, честно казано, очакван) отговор, че - не.
Местата са служебни!
Това обстоятелство (плюс недвусмисления поглед на шофьора, естествено) прави съвършено безсмислен какъвто и да било по-нататъшен спор и аз си се отправям назад да търся къде да седна, според както учтиво ми е препоръчало момичето. Свободни са местата най-най-отзад, едно време им викахме "местата на музикантите". Тоест до тоалетната и до възвеличаната като някакъв си "мини-бар" мърлява турска мивчица. Комфорт и приятно пътуване, според както ми е пожелано по радиоуредбата.
Всъщност това е историята: пътувах си най-кротко и през ум не ми мина да вдигам скандал.
А трябваше! Просто трябваше да се разсърдя и гневно да попитам момичето няколко неща.
Какво ще рече "служебни места" в автобус на една все пак частна фирма? Запазени за някого? Или за нещо? За някакви извънредни случаи? Случаят с повредената седалка, макар и дребен, не беше ли именно извънреден? И не беше ли длъжна представителката на частната фирма светкавично да ме овъзмезди с равностойна на заплатената от мен услуга? Най-малкото защото повредената седалка означава нарушаване на договора между мен и фирмата, сключен посредством документа, наречен "билет". Пука ли й на фирмата за това или не й пука? Това е напълно сериозен въпрос, а пък за това, че в цивилизованите държави сгафилите фирми овъзмездяват ощетения си клиент с неизмеримо по-добра услуга... - за подобни глезотии не смея и да мечтая.
Не ми изглежда "пазарна работа" това, че въпросната фирма лекомислено загуби още един свой клиент. Хубаво, парите са си техни, могат да си позволят да ги загубят - губят ги. Защо обаче въпросните четири места са си прилежно номерирани? Именно с тях автобусът става петдесетместен - как се уравнява сметката?
... Тая история се случи точно в седмицата, когато цяла България гневно обсъждаше поредната келешка привилегия, която народните ни, с извинение, представители си гласуваха в спешен порядък. Вече беше казано ясно и разбрано, че ако има нещо, което най-много да вбесява българина, то това са привилегиите на властимащите, както и това, че тези привилегии зачеркват веднаж завинаги петнайсетте години след сладкия ми 10 ноември.
И че сме се върнали в социализма.
То си е така, разбира се, но има и друго, което неусетно и унило ни е върнало там: и в частното работим като в държавното. С омраза към клиента, който очевидно нещо ни е крив. Магазините лъскави, а лицата зад щандовете - мрачни и презрителни. Ти си му длъжник на сервитьора, на таксиметровия шофьор; майсторът си е пак същият онзи майстор, за когото се снимаха смешни и тъжни филми и на когото му подгъзуваш всячески, нищо че сега ти монтирва и ремонтирва някакви по-европейски работи; за чиновниците в офисите да не говорим - те са си анджак социалистически чиновници. И оттам - малките привилегийки. Служебни места! Хайде холан, никакво служебно лице няма да дойде, та да му пазиш служебно място, ами най-вероятно ще дойде буля ти - за нея е въпросното място. Тъй че служебното място е твоята препикана територия, твоята възможност и ти да тормозиш някого...
И най-сетне ти пък, клиентът, пътникът, купувачът, реагираш, ама абсолютно, като тогава: мълчиш, свиваш се..., защото си приел безропотно цялата тая гадост - все някой да те гледа надменно и изотгоре! - и си преизпълнен с унилото убеждение, че тъй ще е тя! Което, естествено, зачерква дебело всичките ония глупости за правата ти - и дребните, и глобалните.
А как иначе: и депутатът, и собственикът на нещо си там, и клиентът на същото туй нещо - все сме оттам, от социализма.
... Нали ви казах, че историйката е дребна и смешна, (пък и нерде зомбираната стюардеса в частния автобус - нерде нахалният депутат със синята лампа върху държавния мерцедес; къде я откарах и аз аслъ!); така че да махнем с ръка, да се почешем през чатала и да въздъхнем: тъй ще е тя!
