|
Самият СДС вече не е монолитен. От неговите редици излизат повечето от собствените му конкуренти и колкото по-малко време остава до изборите, толкова по-интензивно напускат потенциалните противници. Ако приемем, че СДС е Иван Костов, то срещу него ще играят Христо Бисеров, Йордан Цонев, Илия Петров, монархистът Димитър Иванов, Панчо Панайотов, Евгений Бакърджиев, Георги Пинчев, Богомил Бонев и Красимир Каракачанов. Бройката не е малка, а и хората са внушителни.
Ако всички се коалират помежду си, по-добре е Командира отсега да се готви за пенсия. Това би означавало ново СДС и край на ерата "Костов".
Засега това няма да се случи
Първо, защото Бакърджиев ще играе срещу Костов, но в старото СДС и второ, защото останалите няма да се обединят. Всеки от тях има свои планове.
Един Бакърджиев обаче на Костов не му стига. Значи трябва коалиция. В това отношение обаче синият лидер съвсем не е в крак с новото време и европейската тенденция, които повеляват образуването на съюзи. Той панически бяга от подобни връзки, които макар и само намекват, че не е единственият възможен Командир. Това е причината за невъзможната коалиция СДС-ДПС.
Затова Костов ще разчита на старата си дружба с Народен съюз. Анастасия Мозер обаче вече не е толкова сговорчива, колкото беше през 1997 г. Тя ще настоява за повече права в подновения брачен договор между сини и оранжеви.
С претенции е и Александър Томов, за когото вече е ясно, че няма друг ход, освен да се движи плътно до Командира - новия му пастрок. Своите 2-3% той ще даде с условия. И животът на СДС се усложнява.
С това се изчерпват възможностите на сините да намерят партньори. Ако не броим ХАП, Петко Илиев и Гюнер Тахир, но те не носят особено много гласове, а още по-малко - слава.
Мнозинството, което СДС и Народен съюз ще вземат, дори и подкрепено от Евролевицата, съвсем не е сигурно, че ще е достатъчно за съставяне на устойчив кабинет.
И тук идва вторият ешелон от по-малки партии,
който ще се намеси точно в този момент, започвайки пазарлъка с основния десен играч от много висока позиция.
ВМРО, Богомил Бонев и "Гергьовден" имат шанс да влязат в следващия парламент единствено обединени. Вече са видими контурите на тази коалиция.
Царят обаче също даде недвусмислена заявка, че без него вече няма да може. Ако монархистите се обединят първо помежду си, а после с Бонев, Каракачанов и Дилов-син, то тогава сините жизнено ще се нуждаят от тях.
От друга страна, дори Костов да се съгласи в името на още един мандат да се съюзи с ВМРО и "Гергьовден", той никога не може да си върне верността на бившия си вътрешен министър. Това е почти толкова невъзможно, колкото да сложи подписа си под договор с Ахмед Доган. Симеон II също в скоро време няма да прибегне до коалиция с Костов. Първо, заради номера с решението на Конституционния съд и второ, защото царското му самочувствие не може да си позволи конкуренция за лидерския пост.
Доста по-реално звучи евентуален следизборен съюз между царя, Каракачанов, Бонев, Дилов-син и Доган. Всички те от своя страна чудесно се разбират с Бисеров, а Емел Етем даже го покани в листите на движението.
Във всички случаи ДПС се явява разковничето за събитията след вота през юни. Сокола обаче мълчи и балансира не само между сините и другите десни, но даже прави и забежки вляво. Тъй като Доган обяви, че ще ходи сам на изборите, този, който иска да направи следващия кабинет, трябва на всяка цена да се спазари с бъдещата парламентарна група на ДПС. И колкото и да пищи Йордан Соколов, предупреждавайки, че ще дойде времето от правителството на Беров, нищо друго не се очаква.
Но дали левите образувания са достатъчно силни, за да правят планове за управление при провал на десните?
Ще се спука ли левият балон,
наречен "Коалиция за България"? В края на януари, още ненарадвала се на себе си, новата лява коалиция на пръв поглед започна да изпуска пара заради напускането на лидера на Българския антифашистки съюз Велко Вълканов. Той отказа да застане до останалите водачи, тръгна си огорчен от тържествената церемония по представянето на новия политически субект в НДК и накрая самосиндикално напусна коалицията. Омерзен от факта, че Георги Първанов, Николай Камов, Петър Агов, Кръстьо Петков и сие отказали да сложат подписите си под декларация, в която се казва, че БАС и комунистите могат публично да изразяват отрицателното си мнение по членство на България в НАТО.
Че Велко няма да преглътне документ, в който да сложи подписа си под изречение, гласящо "интегриране на България в НАТО", си е ясно отдавна.
Въпросът е дали това бе първият камък, който заклати каруцата на новата лява сила, или актът на Вълканов няма никакво значение. Ще каже някой: какъв ти тук Велко, и едва ли ще приеме на сериозно случилото се. И ще е прав.
Защото истината е, че отлъчването му е проблем, който може да трогне лъвовете.
А проблеми има и те не са на база "за" или "против" НАТО.
Като изключим трудностите, които ще има коалицията с нерегистрираната БСДП на Петър Агов, пробойните ясно си проличаха още в последния месец от предкоалиционната подготовка на БСП и партньори.
Първо, има нещо сбъркано в замисъла социалистите да се коалират с всичко живо, което мърда вляво от центъра, още повече когато това няма да донесе кой знае колко проценти повече.
Тъкмо в общественото и медийното пространство започна да се налага формулата Нова левица (БСП, БСДП, ОБТ и Политическо движение "Социалдемократи") и изведнъж се оказа, че за изборите ще има една голяма лява коалиция, съставена от знайни и незнайни субекти.
Истината е, че всекидневното подписване на социалистите с някой бъдещ коалиционен партньор се превърна в голям цирк.
Накрая се пръкна и вицът, че царят се е върнал, защото само той не е подписал със социалистите.
Второ, тъкмо БСП започна да заприличва на модерна социалдемократизираща се партия, харесвана по света и у нас, и се съюзи с миналото - с комунистите.
С подписването на предизборно споразумение с Комунистическата партия на България на Александър Паунов БСП стресна не само обикновения зрител, непредубедения избирател, но и доста от субектите, намиращи се в лявата коалиция.
Реакцията на повечето хора след обявения публично съюз на Първанов с комунистите бе гневна. И това е нормално и едва ли Първанов е очаквал нещо друго, защото историческата памет на българина никак не е къса. Като кажеш комунист у нас, веднага се сещаш за ония 45 години стигат. А нали БСП е вече друга!
Освен това възниква въпросът каква коалиция е тази, в която партньорите не могат да се понасят?
Защото не е тайна, че социалдемократите начело с Николай Камов никак не се зарадваха на този съюз. Същото се отнася и за БСДП.
Та нали именно поради тая непоносимост между лидерите на партиите голямата коалиция подписа тайно, късно вечер, без присъствието на камери и репортерски касетофони. И остави представянето на коалицията от политическо да се превърне в шоу. Истината е, че нито Агов, нито Камов например не можеха да си представят как ще седнат на една маса заедно с комунистите. Ей за това имаше манекенки в претъпканата зала 1 на НДК. Но ако утре влязат заедно във властта, пак ли тайно ще подписват назначения, ще вземат решения, щом толкова не могат да преболедуват състава на коалицията, която сама си спретнаха. И тогава ли девойки ще дефилират по подиумите на властта, за да обясняват какви са намеренията на управляващите, понеже те не могат да застанат един до друг и сами да си ги кажат.
Защо обаче коалицията ще се запази въпреки трудностите?
Първосигналният и може би най-верен отговор е, защото иначе няма никакъв шанс да влезе във властта. А нали това им е целта всъщност - следващото правителство да не е на СДС.
Идеята е ясна - 14 партии или по-скоро партийки търсят да се облегнат на гърба на столетницата по време на изборите, за да влязат в така желания парламент. А БСП търси ония няколко процента, които ще й дадат преднина пред СДС и ще й позволят да състави правителство. На този фон всички би трябвало да са доволни - всеки взема нужното му.
А идейните различия, личностните амбиции и непоносимостта между партньорите няма да разкъса единството на коалицията. Не и преди изборите.
Защото лекомислено е да се твърди, че Първанов не е разбирал тези различия и несъвместимости между коалиционните си партньори. Ясно е, че при сегашната ситуация у нас изборите могат да бъдат спечелени с еднаква сила както от СДС, така и от БСП. Ясно е също така, че който и да ги спечели, то ще е с малко. Разбираеми от тази гледна точка са и опитите на двете големи партии да привлекат повече проценти в кошницата си. По тази логика БСП смята, че е принудена да подпише с комунистите, защото мисли, че те ще й донесат така нужните 2-3% повече. Разбира се, това не е невъзможно. Освен това за никого не е тайна, че на "Позитано" 20 се страхуват от крайно ляво обединение сега, преди изборите, и за това решението отново е съюз с комунистите.
Остава обаче открит въпросът колко гласа ще загуби соцпартията заради съюза си с комунистите и дали те ще са повече от тези 2%, които се надява да получи покрай съюза.
На този въпрос отговорът ще дойде чак след изборите.
Ако замисълът на "Позитано" успее, т. е. спечели изборите и благодарение на процентите от комунистите, тогава само след месец-два никой няма да се сеща кой е Александър Паунов. А всъщност и сега, месец след споразумението, никой не се сеща за тях. И така сигурно ще има един-двама комунисти в следващия парламент, на които никой няма да обръща внимание, защото вече няма да са нужни. А Първанов ще е герой и ще може наново да социалдемократизира партията си. Тогава единственият проблем ще е деленето на властовата баницата. А не е тайна, че в БСП има хора (повечето от които в соцръководството), които имат различно мнение от това на Първанов за присъствието соцпартията във властта и за личното си пребиваване там.
Ако БСП загуби изборите, най-много ще намажат вътрешните опоненти на Първанов. За Румен Овчаров например, който има друга концепция за участието на БСП във властта, а и за изгледа на лявата коалиция провалът ще е добре дошъл. И тогава за първи път от години насам лидерският пост на Първанов може да се разклати.
Така че, общо взето, проблемите в лявото пространство и най-вече в БСП ще са повече не преди, а след изборите независимо дали левицата ще ги спечели или не.
Едно е ясно - коалиция й е майката на бъдещата политика.
|