Няма да си кривя душата - следващите редове са открита реклама на една книга* . Когато преди 4 години Алек замина на дипломатическа работа в Лондон, чувствата на хората, които го познават бяха смутени - неговия артистизъм никак не се вписваше в представата за български дипломат. От друга страна присъствието му в мисията ни в Лондон обнадеждаваше, че може би най-после е започнало изпращането на интелигентни, знаещи езици и умеещи да общуват хора, които да представляват България пред света. Хора, имащи собствена биография и цена, различна от познанство "с когото трябва в София" или партийна вярност.

Все едно - на пазара е една книга, която лично за мен е



доживяното отмъщение за всички унижения,



търпяни от български граждани при съприкосновението им с българските дипломатически мисии по света. И ако на теб читателю, случайно ти се е налагало да попиташ нещо в българско посолство, да помолиш за информация, или - недай Боже - да потърсиш закрила и помощ, то това е книга точно за теб.

Гротескно и виртуозно присмехулство над нрави, които от времето на бай Ганьо са знак за национална дипломатическа идентичност. Емигранти-измекяри; дипломати, живеещи във вечната параноя на страха, че ще бъдат отзовани; посолски персонал, тънещ в доброволна мизерия, в името на спестяването; истерично самовлюбени жени на български политици, щедро трошащи народна пара в желанието си да се омешат със световния политически и хай-лайф елит водят бурно съвместно съществуване с налудничави местни общественици, изпращащи безсмислени хуманитарни помощи в България; звезди от перверзния подземен свят на Лондон и кавърверсии на прочутия Ганьо Сомов - в новата им битност на кметове, политици, придворна политическа свита. Дори отсъстващите герои присъстват с цялата достоверност на прочетените във вестниците безумия - политическите промени в министерството, окопали се във ведомствени жилища бивши дипломати, които съдят бившите си работодатели за неправилно отзоваване, трогателно описани в местните вестници като живеещи без ток и вода в дипломатическите жилища, защото са скарани с новото ръководство на мисията...

С прочитането на книгата "Мисия Лондон" аз лично се чувствам частично отмъстен за всяка секунда контакт с българско посолство в чужбина. Частично, защото удоволетворението ми би било пълно, едва ако се направи талантлива екранизация на тази книга. Не вярвам, че някога българската дипломация ще се промени. Мисля си, че тя - както и машината - е етап от развитието на общественото съзнание. Не вярвам, че лично ще доживея времето, когато



дипломатите няма да са партийни послушковци



или административни нищожества, които като лично качество отговарят единствено на условието "говорим английски". Едва ли ще дочакам разбирането, че България е навсякъде по света, където има и един българин само, да стане политическа доктрина на външното ни министерство.

Човек, комуто може да хрумне да открадне и продаде на китайски ресторант патиците от английски обществен парк, има особено чувство за национално достойнство. Липсата на идея за външна политика, различна от бепрекословното слушкане и папкане на масата на Обединена Европа ражда дипломатически вакуум, в който успешно се вместват герои като Алек Поповата госпожа Селянова.

Аз самият съм виждал чудесни неща: български културен



министър на коктейл яде мангото с обелките,



защото за пръв път вижда подобно нещо. Още помня безумния поглед, с който търсеше подходяща саксия, където да изплюе мъхнатата топка от устата си. Познавам дипломат, който всеки вторник обядваше у доайена на дипломатическия корпус, след което пийваше коняк и полягваше на диванчето у френския посланик, убеждавайки го, че 2 часа сън след обедно гостуване е български национален обичай. Или пък консул, който желае да провери достоверността на факта, че ако намажеш с лепило 10 маркова банкнота, можеш успешно да "източиш" машината за презервативи в тоалетната на берлински ресторант.

Бих принизил, обаче, чудесната литература, ако тръгна да разказвам реални аналози на написаното в "Мисия Лондон"- пътуванията на Ева Соколова, или пък дипломатическия експириънс на други наши по-първи дами, или безчетните образци на крайно невъзпитание и байганьовщина, които съпътстват бурно развилия се български дипломатически туризъм през последните години. Горещо ви препоръчвам тази книга - горчивият смях е единствената ни защита в този момент. Няколко пъти съм пробвал да се ядосвам публично по темата и без да абсолютизирам твърдението, че "смеейки се народите се разделят с миналото си". Останала ми е единствено надежтата, че ако се присмиваме достатъчно дълго над дадено явление, може би все някога ще го пратим в миналото.





* Алек Попов , "Мисия Лондон", ИК "Звездан", София, 2001 г.,цена 5.95 с меки корици